Един от мъжете изскочи на терасата и увери останалите, че той наистина си е отишъл. Учениците и прислужниците излизаха изпод терасата и от тъмните кътчета на градината, за да се съберат на едно място. Те ядно тъпчеха насам-натам и ругаеха тези, които трябваше да охраняват малката стая. Другите, от своя страна, настояваха, въпреки всичко, че не е възможно Мусаши да се е измъкнал. Бил отишъл до тоалетната преди по-малко от час, но се върнал бързо. Нямало начин да излезе, без да го видят.
— Да не би да искате да кажете, че е невидим, като вятъра?
Тогава един от мъжете, който тършуваше из килера, се провикна:
— Ето как се е измъкнал! Вижте, тук дъските на пода са изтръгнати.
— Не е минало много време, откак е запалил лампата. Не може да е стигнал далеч!
— След него!
Ако Мусаши наистина е избягал, то той наистина е голям страхливец! Тази мисъл зареди преследвачите му със стръв за борба, която толкова очевидно им липсваше преди малко. Те се понесоха към предната, страничните и задните врати, когато някой изкрещя:
— Ето го!
Близо до задната врата една фигура, появила се внезапно от мрака, пресече улицата и навлезе в тъмната алея от другата страна. Бърза като вятър, тя сви рязко, когато стигна до стената на другия край на улицата. Двама-трима от учениците се стрелнаха след човека по пътя, който минаваше между Куядо и изгорелите руини на Хоноджи.
— Копеле!
— Опитваш се да се измъкнеш, така ли?
— След всичко, което направи днес?
Чу се шум от здраво боричкаме и удари, а после и пронизителен вой. Заловеният си беше възвърнал силата и се нахвърли на похитителите си. В следващия миг тримата мъже, които се бяха вкопчили за врата му, бяха на земята. Сабята му се готвеше да се стовари отгоре им, когато към тях дотича четвърти и извика:
— Чакайте! Тук има грешка! Това не е човекът, който търсим.
Матахачи отпусна сабята си, а мъжете се изправиха.
— Хей, ти си прав! Това не е Мусаши.
Докато те стояха объркани на местата си, към тях се приближи Тоджи.
— Хванахте ли го? — попита той.
— Ами… хванахме друг човек. Не този, който причини всичките неприятности.
Тоджи погледна по-внимателно заловения, и учуден възкликна:
— Този ли преследвахте?
— Да, познаваш ли го?
— Видях го днес в чайната „Йомоги“.
Докато те оглеждаха Матахачи безмълвно и с подозрение, той спокойно оправяше разрошената си коса и изтупваше кимоното си.
— Това ли е господарят на „Йомоги“?
— Не, домакинята ми каза, че не е. Явно е някакъв навлек.
— Изглежда доста опърпан. Какво ли е търсил около портата? Може би е шпионирал?
Тоджи се приготви да върви.
— Ако си губим времето с него, ще изпуснем Мусаши. Разпръснете се и продължавайте да търсите. Ако не друго, поне можем да разберем къде е отседнал.
Всички се съгласиха с предложението и се разпръснаха. Матахачи, загледан в рова около Хоноджи, стоеше безмълвен с наведена глава, докато мъжете около него тръгнаха в различни посоки. Когато и последният мина покрай него, той го повика. Мъжът се спря.
— Какво искаш? — попита.
Приближавайки се към него, Матахачи каза:
— На каква възраст беше този човек, който наричате Мусаши?
— Откъде да знам?
— Би ли предположил, че е горе-долу на моите години?
— Да, може би да.
— Да не е от село Миямото в област Мимасака?
— Точно така.
— Предполагам, че „Мусаши“ е другият начин, по който могат да се прочетат двата йероглифа, с които се пише „Такедзо“, нали?
— Защо питаш всичко това? Да не би да ти е приятел?
— А, не. Просто се чудех.
— Добре. В бъдеще, защо просто не стоиш настрана от места, към които не се числиш? В противен случай скоро наистина може да си имаш неприятности.
След това предупреждение, мъжът тръгна да догони останалите.
Матахачи бавно се заразхожда покрай тъмния ров, като от време на време се спираше да погледа звездите. Приличаше на човек, който няма определена посока.
— Излиза, че май наистина е Такедзо! — каза си той. — Сигурно е сменил името си и е станал майстор на сабята. Предполагам, че е доста по-различен от това, което беше.
Той пъхна ръце в пояса си и с върха на сандала си зарита едно камъче. При всеки удар му се струваше, че вижда пред себе си лицето на Такедзо.
— Не му е още времето — мърмореше си той. — Ще се срамувам да ме види в това състояние. Достатъчно горд съм, за да не искам да ме гледа отвисоко… Ако тези бандити от Йошиока го заловят, може и да го убият. Чудя се къде ли е. Бих искал поне да го предупредя.