Среща и раздяла
Покрай каменната пътека, която водеше към храма Кийомизудера, се виждаше редица от бедни къщурки, чиито дъсчени покриви стърчаха нагоре като прогнили зъби. Те бяха толкова стари, че по стрехите им беше пробил мъх. Под жаркото обедно слънце улицата вонеше на осолена риба, печена на скара.
През вратата на една от порутените колиби изхвърча чиния и се разби на парченце на улицата. Мъж на около петдесет, очевидно някакъв занаятчия, се прекатури след нея. Веднага след него изхвърча и жена му — боса, с разчорлена коса, с увиснали като на крава цици.
— Ах ти, дебелако неден! — изписка пронизително тя. — Никакъв те няма, оставяш жена си и децата си да гладуват, а после допълзяваш обратно като червей!
Детски плач се чу откъм къщата, а някъде наблизо излая куче. Тя се хвърли към мъжа, сграбчи го за главата и започна да го налага.
— Къде си мислиш, че ще идеш сега, дърти глупако?
Насъбралите се съседи се опитваха да ги разтърват.
Мусаши се усмихна иронично и сви обратно към магазина за керамични изделия. За известно време, преди да избухне семейният скандал, той беше застанал точно пред къщата, загледан в глинените съдове замаян като дете. Двамата мъже в къщата не предполагаха, че той седи там. С очи взрени в работата, те сякаш се бяха слели с глината, бяха се превърнали в част от нея. Бяха напълно отдадени на работата си.
На Мусаши му се щеше да опита как се работи с глина. Още от малък обичаше да майстори разни неща с ръцете си и мислеше, че ще може да изработи поне най-обикновена купа за чай. Точно тогава един от майсторите, възрастен мъж на около шестдесет, започна да оформя купа за чай. И докато наблюдаваше ловките движения на пръстите му и начина, по който държи шпаклата, Мусаши осъзна, че е надценил възможностите си.
— Толкова много умения са необходими за направата на един тъй прост наглед съд — чудеше се той.
Напоследък изпитваше дълбоко уважение към работата на другите. Установи, че се отнася с почит към чуждите похвати, изкуство, дори към способността за изработване на нещо много просто. Особено ако се изискваше умение, което самият Мусаши не бе овладял.
В един ъгъл на магазина, върху импровизиран тезгях, стъкмен от стара врата, бяха подредени редици от чинии, буркани, чаши за саке и кани. Продаваха ги като сувенири на смешната цена от двадесет-тридесет дребни монети, на хората, които влизаха и излизаха от храма. В абсолютен контраст със задълбочеността, с която грънчарите работеха, беше бедната дървена колиба. Мусаши се запита дали имат винаги какво да ядат. Оказваше се, че животът не бил толкова лек, колкото му изглеждаше някога.
Разсъждавайки върху уменията, концентрацията и отдаването, необходими за направата дори на най-просто изделие, Мусаши разбра, че все още му остава да измине дълъг път за да достигне, ако изобщо успее, съвършенството във владеенето на сабята, към което се стремеше. Тези мисли го натъжиха. През последните три седмици освен Йошиока, той беше посетил и други известни училища в Киото. И започна да се пита дали не е прекалено критичен към себе си, откакто влезе в затвора в Химеджи. Очакваше да намери Киото пълен с хора, владеещи добре бойните изкуства. Та нали това беше, в края на краищата, имперската столица, а също и бившето седалище на Шогуната Ашикага. И нали там дълги години се събираха известни военачалници и знаменити бойци. По време на престоя си не намери нито едно средище, в което да научи каквото и да било ценно. Напротив, във всяка школа, която посети, го чакаха разочарования. Тъй като беше свикнал да печели, не можеше да разбере дали той е прекалено добър или противниците му — прекалено слаби. И в двата случая, ако самураите, които срещна, бяха типичните представители на тази каста, то положението в страната беше плачевно.
Окуражен от успеха си, той бе започнал да влага в наблюденията си известна доза лично достойнство. Но сега, припомнил си колко опасна може да бъде суетата, сякаш се опомни. Мислено дълбоко се поклони на стария, изцапан с глина майстор до грънчарското колело и пое нагоре по стръмния склон на Кийомизудера.
Не беше отишъл далеч, когато един глас го повика някъде отдолу.
— Хей, господине! Ронинът!
— Мен ли имате предвид — попита Мусаши, извръщайки се.
Ако се съдеше по памучната му дреха с подплънки, босите му крака и кола, който носеше, мъжът очевидно беше носач по професия. Той промърмори през брадата си, достатъчно учтиво за ниското му обществено положение:
— Господине, вие Миямото ли се казвате?
— Да.
— Благодаря ви.
Мъжът се обърна и пое надолу към хълма Чауан.