Макар че никога не беше използван по отношение на Матахачи, същият израз би могъл да се приложи и към него. Малко по-нисък и по-набит от Такедзо, той беше с гърди като буре, с обло лице и създаваше впечатлението за добродушие, ако не и за откровена палячовщина. Големите му, леко изпъкнали очи имаха навика да се движат, когато говори и повечето шеги по негов адрес се въртяха около приликата му с жабите, които крякат неспирно през летните нощи.
И двамата младежи бяха в разцвета на юношеството си и затова бързо се съвземаха след всички болки. Докато се излекуват напълно раните на Такедзо, Матахачи вече не го сдържаше в затвора им. Взе да крачи из дървения навес и непрекъснато се оплакваше, че са като в клетка. Той неведнъж направи грешката да каже, че се чувства като щурец във влажна, тъмна дупка, като така сам се изложи на язвителните забележки на Такедзо, че за жабите и щурците се предполага да харесват такава обстановка за живот. Изглежда Матахачи беше започнал да надзърта в къщата, защото един ден той се наклони към другаря си по килия, като че ли да съобщи нещо съдбовно важно.
— Всяка вечер — сериозно прошепна той, — вдовицата си слага пудра на лицето и се разкрасява!
Лицето на Такедзо придоби изражението на дванайсетгодишно момче, което мрази момичетата и което съзира изневяра — бурен интерес към „тях“ — у най-добрия си приятел. Матахачи се бе оказал предател и погледът, насочен към него, беше, без съмнение, изпълнен с погнуса.
Матахачи започна да ходи в къщата и да седи до огнището с Акеми и нейната младолика майка. След три-четири дни бъбрене и шеги с тях, общителният гост стана почти част от семейството. Престана да се връща в навеса за дърва дори и през нощта, а в редките случаи, когато го правеше, устата му лъхаше на саке и той се опитваше да изкуши Такедзо да влезе в къщата, като възхваляваше хубавия живот само на няколко крачки от него.
— Ти си луд! — вбесен отговаряше Такедзо. — Заради теб ще ни убият, или поне ще ни заловят. Ние загубихме, ние сме бегълци, не можеш ли да го проумееш? Трябва да бъдем много внимателни и да се спотайваме, докато нещата се уталожат.
Както и да е, той скоро се измори от опитите да спори с приятеля си, който така обичаше забавленията, и вместо това започна да го прекъсва с резки отговори:
— Не обичам саке — или понякога: — Тук навън ми харесва. Уютно е.
Но на Такедзо също му дотягаше вече да седи затворен. Беше неистово отегчен и най-накрая започна да дава признаци на слабост.
— Наистина ли е безопасно? — питаше той. — Околността, искам да кажа? Никакви следи от съгледвачи? Сигурен ли си?
След като беше погребан цели двайсет дни в навеса за дърва, най-сетне той се появи, като полужив от глад военнопленник. Кожата му имаше полупрозрачен, восъчен, мъртвешки вид, още по-явен, когато се изправи до своя зачервен от слънцето и сакето приятел. Той примижа срещу ясното синьо небе, протегна широко ръце и се прозя сладко. Когато най-сетне великанската му уста се затвори, се видя, че през цялото време веждите му са останали свъсени. Лицето му имаше разтревожено изражение.
— Матахачи — сериозно каза той, — ние се натрапваме на тези хора. Те поемат голям риск, като ни държат тук. Мисля, че трябва да си тръгваме за вкъщи.
— Предполагам, че си прав — отвърна Матахачи. — Но те не пускат никого да мине границата на областта без проверка. Според вдовицата и двата пътя — и до Исе, и до Киото — са невъзможни. Тя казва да не мърдаме оттук, докато не падне снегът. И момичето така казва. То е убедено, че трябва да се крием, а знаеш, че то излиза навън всеки ден.
— И ти наричаш това, дето седиш пред огъня и пиеш, криене?
— Разбира се. Знаеш ли какво направих? Онзи ден няколко от хората на Токугава — те още търсят генерал Укита — слухтяха наоколо. Отървах се от копелетата, като просто излязох и ги поздравих.
При това вече очите на Такедзо се разшириха от почуда, а Матахачи се разсмя гръмко, та чак коремът му се разтресе. Когато кикотът премина, той продължи:
— По-безопасно е да седиш навън на открито, отколкото да се свиваш в бараката за дърва, да се ослушваш за стъпки и да се побъркваш. Това се опитвам да ти кажа.
Матахачи отново се преви от смях, а Такедзо сви рамене.
— Може би си прав. Така навярно е най-добре.
Той продължаваше да има своите опасения, но след този разговор се премести в къщата. Око, която очевидно обичаше да има около себе си хора, по-точно мъже, ги накара да се чувстват напълно у дома си. От време на време обаче тя ги стряскаше, като предлагаше някой от тях да се ожени за Акеми. Това изглежда вълнуваше повече Матахачи, отколкото Такедзо, който просто не обръщаше внимание на предложението или го посрещаше с шеговита забележка.