— Хей!… Добър вечер!… Има ли някой тук?
Това беше момчето, което разнасяше поръчки от магазина за алкохол — още едно мизерно място малко по-надолу по улицата. Момчето имаше прекалено силен за ръста си глас. Едва ли беше на повече от десет-единадесет години. С мократа си от дъжда коса, която висеше около ушите му, той изглеждаше не по-реален от воден дух. Дрехите му също биха подхождали на подобна роля — огромно кимоно с цилиндрични ръкави, дебело въже вместо пояс. Гърбът му беше целият опръскан с кал от бягането с дървени обувки.
— Ти ли си, Джо? — провикна се старият ханджия откъм задната стая.
— Да, аз съм. Искаш ли да ти донеса малко саке?
— Не, днес не. Наемателят още не се е върнал. Нямам нужда от нищо.
— Е, той ще поиска да пийне, когато се върне, нали? Ще приготвя обичайното количество.
— Ако той пожелае, ще дойда сам да го взема.
Тъй като не искаше да остане без никаква работа, момчето попита:
— Какво правиш там вътре?
— Пиша писмо. Утре ще го изпратя по товарните коне до Курама. Но ми е малко трудно. И гърбът ме боли. Стой мирен, не ме безпокой!
— Голям майтап, а? Толкова си стар, че вече трепериш, а още не си се научил да пишеш правилно!
— Престани! Ако чуя само още една дума, ще грабна някоя цепеница!
— Искаш ли да го напиша вместо теб?
— Ха, като че ли можеш.
— О, да, мога — настоя момчето и влезе в стаята.
Погледна писмото през рамото на стареца и избухна в смях.
— „Картофи“ ли се опитваш да напишеш? Йероглифът, който си използвал, означава „кол“.
— Млъкни!
— Щом настояваш, думичка няма да кажа. Но пишеш отвратително. Какво възнамеряваш да изпратиш на приятелите си — картофи или колове?
— Картофи.
Момчето прочете още няколко реда, след което каза:
— Не звучи добре. Никой, освен теб, няма да разбере какво си искал да кажеш.
— Е, щом си толкова умен, виж там какво може да се направи.
— Добре. Само ми кажи какво пише.
Джотаро седна и взе четката.
— Ах ти, мързеливецо! — възкликна старецът.
— Защо да съм мързелив? Ти си този, който не знае да пише!
— Носът ти капе върху листа.
— А, извинявай. Можеш да ми дадеш този лист за услугата — той продължи да секне носа си върху изцапаната хартия. — И така, какво искаше да кажеш?
Хванал сигурно четката, той пишеше с лекота под диктовката на стареца.
Писмото тъкмо бе привършено, когато наемателят се прибра, небрежно хвърли торбата си, взета неизвестно откъде, за да му служи като възглавница.
Спирайки се на прага, Мусаши изцеди водата от ръкавите си и промърмори:
— Предполагам, че този дъжд ще довърши сливовите дръвчета.
През двадесетте самотни дни, които прекара тук, ханът вече му се струваше като дом. Той гледаше към дръвчето пред входната врата, където всяка сутрин откакто бе дошъл го посрещаха розови цветове. В калта се валяха окаляни венчелистчета.
Когато влезе в кухнята, той с изненада видя момчето от магазина за саке да седи глава до глава с ханджията. Любопитен да види с какво се занимават, той се промъкна зад стареца и надзърна през рамото му.
Джотаро вдигна глава и го видя, после бързо скри четката и листа зад гърба си.
— Не е хубаво да се промъкваш така зад хората — оплака се той.
— Дай да видя — подкупващо го подкани Мусаши.
— Не — отвърна Джотаро с категорично движение на главата.
— Хайде, покажи ми — повтори Мусаши.
— Само ако си купиш малко саке.
— О, такава ли била работата! Е, добре, ще си купя.
— Пет гила?
— Не ми трябва толкова много.
— Три гила?
— Пак ми е много.
— Добре де, колко тогава? Не бъди такъв стисльо!
— Стисльо ли! Не, нали знаеш, че съм просто един беден мъж на сабята. Да не мислиш, че имам пари за пилеене?
— Добре. Ще ти отмеря толкова, колкото пари ми дадеш. Но в замяна трябва да ми обещаеш да ми разкажеш няколко истории.
Като приключи по този начин сделката, Джотаро весело зашляпа под дъжда. Мусаши взе писмото и зачете. След минута-две се обърна към ханджията и попита:
— Наистина ли той написа това?
— Да, не е ли удивително? Той изглежда доста умен.
Докато Мусаши отиде на кладенеца да се поизмие с малко студена вода и си облече сухи дрехи, старецът сложи гърнето на огъня, извади малко туршия и купа с ориз. Мусаши се приготви и седна край огнището.
— Какво ли прави оня разбойник? — измърмори ханджията. — Доста се забави със сакето.
— На колко години е?
— Май каза, че е на единадесет.
— Доста зрял е за възрастта си, не мислиш ли?
— Ами, предполагам, че е защото работи в магазина за саке от седемгодишен. Срещал е всякакви хора — каруцари, производители на хартия, пътници, такива като теб.