— Чудя се как се е научил да пише толкова добре.
— Наистина ли е толкова добър?
— Е, личи си, че е писано от дете. Но съдържа някаква трогателна — как да кажа? — прямота в себе си. Ако говорех за мъж на сабята, бих казал, че в него има душевна дълбочина. Може би ще излезе нещо от това момче.
— Какво искаш да кажеш?
— Мисля, че може да израсне до човешко същество.
— Така ли? — старецът се намръщи, отхлупи гърнето и заключи: — Още го няма. Обзалагам се, че се е запилял нанякъде.
Тъкмо се готвеше да обуе сандалите си и сам да отиде за саке, когато Джотаро влезе.
— Къде беше досега? — попита старецът. — Накара госта ми да чака.
— В магазина имаше клиент, много пиян, който се вкопчи в мен и ме заля с въпроси.
— Какви въпроси?
— Питаше за Миямото Мусаши.
— Предполагам, че си се раздрънкал.
— Няма никакво значение, дори и да съм. Всички наоколо знаят какво се случи онзи ден в Кийомизудера. Жената до нас и дъщерята на майстора на лакове — и двете са били в храма тогава. Видели са какво се е случило.
— Няма ли да престанеш да говориш за това? — почти умолително каза Мусаши.
С острия си поглед момчето прецени настроението на Мусаши и го попита:
— Може ли да поостана малко при теб да си поговорим?
Той се зае да поизчисти краката си преди да влезе в стаята.
— Ако господарят ти е съгласен, аз нямам нищо напротив.
— О, в момента не съм му необходим.
— Чудесно.
— Ще ти затопля сакето. Бива ме в тая работа.
Той постави съда със сакето между топлите въглени край огъня и скоро обяви, че е готово.
— Доста си бърз, нали? — одобрително каза Мусаши.
— Искаш ли саке?
— Да.
— Но след като си толкова беден, предполагам, че не пиеш много, нали?
— Точно така.
— Мислех си, че мъжете, които са майстори в бойните изкуства, служат на велики господари и получават добри пари. Веднъж един клиент ми разказа, че Цукахара Бокуден винаги се разхождал със седемдесет-осемдесет прислужника около себе си, със смяна коне и един сокол.
— Вярно е.
— А съм чувал също, че един известен боец на име Ягю, който бил от свитата на Токугава, получавал петдесет хиляди крини ориз.
— Това също е вярно.
— Тогава защо си толкова беден?
— Аз все още се уча.
— На колко години трябва да станеш, за да имаш много ученици?
— Не знам дали изобщо някога ще имам.
— Но защо? Не си ли добър?
— Ти чу какво казаха хората, които ме видяха при храма. Както и да го погледнеш, аз избягах.
— Така говорят всички. Онзи шугийоша в хана — така те наричат — е слаб. Направо полудявам, като ги слушам.
Джотаро ядно стисна устни.
— Ха, ха! Защо те е грижа? Нали не говорят за тебе?
— Ами мъчно ми е за теб. Виж, синът на майстора на хартия, синът на бъчваря и още неколцина младежи се събират понякога зад магазина за лакове и се упражняват със сабята. Защо не отидеш да се биеш с някой от тях и не го победиш?
— Добре, ако това е твоето желание, ще го направя.
На Мусаши му беше трудно да отказва каквото и да било на момчето. Отчасти защото самият той в много отношения беше все още момче по сърце. Затова и харесваше Джотаро. Той винаги беше търсил, в повечето случаи безсъзнателно, нещо, което да запълни липсата на семеен уют, потискаща го още от детските години.
— Нека да говорим за нещо друго — предложи той. — За разнообразие, нека аз те попитам нещо. Къде си роден?
— В Химеджи.
— О, значи си от Харима?
— Да, а ти си от Мимасака, нали? Някой спомена.
— Точно така. С какво се занимава баща ти?
— Беше самурай. Съвсем, ама съвсем истински самурай!
Първоначално Мусаши се изненада, но всъщност осъзна, че отговорът на момчето обясняваше някои неща. Немаловажен сред тях беше фактът, че си изясни откъде момчето се е научило да пише така добре. Той попита за името на баща му.
— Казва се Аоки Тандзаемон. Заплатата му беше двадесет и пет хиляди бушела ориз, но когато бях седемгодишен, той напусна господаря си и дойде в Киото като ронин. След като изхарчи всичките си пари, той ме остави в магазина за саке и стана монах в един манастир. Но аз не искам да остана в магазина. Искам да стана самурай като баща си. И да се науча да владея сабята като теб. Не е ли това най-добрият начин да станеш самурай? — Момчето спря за момент, после продължи настойчиво: — Искам да стана твой ученик. Да обикалям страната с теб и да се уча. Няма ли да ме приемеш за свой ученик?
След като изрази на един дъх намерението си, Джотаро застина с непреклонно изражение на лицето, давайки ясно да се разбере, че не приема отказ. Той не би могъл да знае, разбира се, че се моли на човек, който е причинил на баща му куп неприятности. От своя страна Мусаши не би могъл най-безотговорно да му откаже. Всъщност, това, за което той наистина се замисли, беше не какво ще отговори на момчето, а за Аоки Тандзаемон и нерадостната му съдба. И до днес му съчувстваше.