Пътят на самураите беше една непрестанна борба. И всеки самурай трябваше винаги да е готов да убие или да бъде убит. Замислен над този пример, показващ превратностите на живота, Мусаши се натъжи. Въздействието на сакето бързо отмина. Почувства се самотен.
Джотаро беше настоятелен. Когато ханджията се опита да го накара да остави госта на мира, той му отвърна нещо грубо и удвои молбите си към Мусаши. Хвана го за китката, после се вкопчи в ръката му, и накрая избухна в сълзи.
Поставен в безизходица, Мусаши отговори:
— Е, добре де, добре. Можеш да станеш мой ученик, но само след като говориш с господаря си.
Най-сетне получил каквото иска, Джотаро забърза към магазина.
Мусаши стана рано на следващата сутрин, облече се и повика ханджията.
— Би ли ми приготвил кутия със суха храна? Беше ми приятно тук през последните няколко седмици, но мисля, че е време да продължавам към Нара.
— Тръгваш толкова скоро? — попита ханджията, изненадан от внезапното заминаване на госта. — Заради онова момче, което те тормози, нали?
— О, не. Вината не е негова. От известно време възнамерявах да замина за Нара, за да видя прочутите бойци с копия в Ходзоин. Надявам се да не ти създава големи проблеми, когато разбере, че съм си тръгнал.
— Не се тревожи. Той е само едно дете. Ще поплаче и ще се потръшка малко, после ще забрави.
— И без друго не мисля, че съдържателят на магазина ще го пусне — каза Мусаши, излизайки на пътя.
Бурята беше отминала, без да остави следа. Лек ветрец, съвсем различен от жестокия вятър предишния ден, нежно галеше кожата на Мусаши.
Реката Камо се беше покачила. Водите й бяха кални. В единия край на дървения мост над улица Санджо, самураи претърсваха влизащите и излизащи хора. Когато поиска да узнае причината за това, Мусаши получи отговор, че е заради предстоящото посещение на шогуна. Вече беше пристигнал авангардът от влиятелни и знатни феодали. Взимаха се мерки опасните и без ангажименти самураи да се отстранят от града. Сам ронин, Мусаши с готовност отговори на поставените му въпроси, и получи разрешение да мине.
Опитът го беше научил да гледа на себе си като на странстващ боец без господар, необвързан нито с рода Токугава, нито с противниците им в Осака. При Секигахара той се би на страната на частите на Осака срещу Токугава поради родови съображения — феодалната зависимост на баща му. Нещата не се бяха променили от времето, когато той служеше на господаря на Ига — Шимен. Тойотоми Хидейоши беше загинал две години преди битката. Поддръжниците му сформираха, от лоялност към сина му, своя фракция в Осака. В Миямото, Хидейоши се славеше като най-великият от всички герои. Мусаши помнеше как в детството си сядаше край огнището и слушаше истории за юначествата на великия боец. Тези младежки представи все още живееха в него. И дори ако сега му се наложеше да определи на чия страна е, той вероятно щеше да каже Осака.
Оттогава Мусаши бе понаучил някои неща. Сега разбираше, че това, което е правил на седемнадесет, е било едновременно безразсъдно и безполезно. Защото за да служиш вярно на господаря си не е достатъчно да се хвърляш сляпо в боя, размахал заплашително копие.
Нужно е да изминеш целия път, до прага на смъртта.
— Ако един самурай умира с молитва за победата на своя господар, той е извършил нещо истинско и значимо в своя живот — така разсъждаваше Мусаши сега.
Но по онова време нито той, нито Матахачи имаха някакво чувство за вярност към господаря. Това, за което жадуваха, беше величие и слава. И още по-точно, начин да си изкарват прехраната, без да се лишават от нищо свое.
Беше му странно, че са разсъждавали по този начин. По-късно научи от Такуан, че животът е съкровище, което трябва да се пази. Мусаши разбра, че двамата с Матахачи вместо да запазят всичко свое, неволно са раздавали най-ценното си богатство. Всеки от тях буквално беше заложил всичко, което има, в името на надеждата да получи нищожно възнаграждение като самурай. Връщайки се мислено назад, той се чудеше възможно ли е да са били толкова глупави.
Забеляза, че наближава Дайго, откъм южната страна на града. И понеже доста се бе изпотил, реши да си даде почивка. Някъде отдалече се чу глас, който крещеше:
— Чакай! Чакай!
Той хвърли поглед надолу по стръмния планински път и видя някъде в далечината силуета на малкия воден дух Джотаро, който бягаше с все сила нагоре. След миг ядосаните очи на момчето се взряха в лицето му.