— Ти ме излъга! — извика Джотаро. — Защо го направи?
Останал без дъх от тичането, със зачервено лице, той се държеше нападателно, макар да беше очевидно, че едва сдържа сълзите си.
Като видя облеклото му, Мусаши се засмя. Беше разменил работните дрехи, които носеше вчера, за обикновено кимоно, което обаче му беше толкова малко, че долната част едва закриваше коленете му, а ръкавите стигаха някъде до лактите му. От едната му страна висеше дървена сабя, по-дълга от самия него. На гърба му висеше сламена шапка, която приличаше повече на чадър.
Още докато се караше на Мусаши, че го е оставил, той избухна в сълзи. Мусаши го прегърна и се опита да го успокои. Но момчето, очевидно усещайки, че в планината, където нямаше никой, може да се отпусне, продължаваше да ридае.
Накрая Мусаши каза:
— По-добре ли се чувстваш, когато се държиш като малък ревльо?
— Не ме интересува! — изхлипа Джотаро. — Ти си голям, и въпреки това ме излъга. Каза, че мога да стана твой ученик, а после си тръгна и ме остави. Редно ли е възрастните да правят така?
— Извинявай — каза Мусаши. Това просто извинение превърна плача на момчето в умолително хленчене. — Престани веднага — скара му се Мусаши. — Не исках да те лъжа, но ти имаш и баща и господар. Не можех да те взема със себе си, ако господарят ти не е съгласен. Казах ти да отидеш при него и да го питаш, нали така? Малко вероятно ми изглеждаше той да се съгласи.
— Защо поне не почака да чуеш отговора?
— Точно затова ти се извинявам. Ти наистина ли говори с него за това?
— Да.
Джотаро овладя сълзите си и откъсна две листа от близкото дърво, за да се изсекне.
— И какво каза той?
— Разреши ми да тръгна с теб.
— Наистина ли?
— Каза, че никой уважаващ себе си боец или бойна школа не биха взели такъв като мен за свой ученик. Но тъй като самураят от хана и без друго е слаб, вероятно той е точно човека, когото търся. Каза, че ще можеш да ме използваш да ти нося багажа. А на раздяла ми подари тази дървена сабя.
Мусаши се усмихна на логиката на господаря му.
— После — продължи момчето, — отидох в хана. Старецът го нямаше, така че аз просто взех назаем тази шапка от куката под стряхата.
— Но това е табелката на хана. Върху нея има надпис „Квартири“.
— О, за мен няма значение. В случай че вали, ще ми трябва шапка.
По думите на Джотаро можеше да се съди, че вече се смята за ученик на Мусаши, тъй като е положил всички необходими, по негово мнение, обещания и клетви. Мусаши разбра това и си позволи известно обвързване с момчето.
Дори му мина мисълта, че може да е за добро. Всъщност, когато претегли своя дял в лишаването на Тандзаемон от добро обществено положение, стигна до заключението, че може би трябва да е благодарен за предоставената му възможност да се погрижи за бъдещето на момчето. Това като че ли беше правилното решение.
Поуспокоен и почувствал се по-сигурен, Джотаро изведнъж се сети за нещо и бръкна в кимоното си.
— За малко да забравя, имам нещо за теб. Вземи.
Той му подаде някакво писмо. Мусаши го погледна с любопитство и попита:
— Откъде го взе?
— Спомняш ли си, че вчера ти споменах за един ронин, който пиеше в магазина и задаваше много въпроси?
— Да, спомням си.
— Ами, когато се прибрах, той все още беше там. Продължаваше да разпитва за теб. Явно е някакъв пияница. Изпи цяла бутилка саке съвсем сам! После написа това писмо и ме помоли да ти го предам.
Мусаши повдигна в недоумение глава и счупи печата. Погледна най-напред подписа, и видя, че е от Матахачи, който очевидно е бил доста пиян. Дори йероглифите сякаш залитаха. Докато четеше свитъка, го обземаха смесени чувства на носталгия и тъга. Не само написаното беше хаотично. Самото съобщение беше несвързано и неясно.
Откакто те напуснах в планината Ибуки, не съм забравял селото. И не съм забравял стария си другар. Случайно чух името ти в училището Йошиока. Тогава бях объркан и не можех да реша дали трябва да опитам да се срещна с теб. Сега съм в един магазин за саке. Тук има много пиене.
Дотук смисълът беше достатъчно ясен. Но нататък беше трудно да се разбере нещо.
Откакто те напуснах, попаднах в примката на страстта. Леността се просмука в костите ми. Прекарах цели пет години във вцепенение, без да правя нищо. В столицата ти вече си известен като майстор на сабята. Пия за теб! Някои казват, че Мусаши е глупак. Че единственото, на което е способен, е да бяга. Други твърдят, че си несравним в боя със саби. Не ме е грижа кое е вярно. Просто се радвам, че твоята сабя накара хората в столицата да заговорят за теб.