Ти си умен. Би трябвало да си пробиеш път със сабята. Но като обърна поглед назад, се замислям за себе си, за това, което съм сега. Аз съм глупак! Как би могъл такъв нещастник като мен да срещне мъдрец като тебе, без да умре от срам?
Но почакай! Животът е дълъг, и все още е твърде рано да се каже какво ще ни донесе бъдещето. Не искам да те виждам сега, но ще дойде ден, в който ще съм готов.
Ще се моля за теб.
Следваше набързо надраскан послепис, който го уведомяваше в няколко изречения, че в училището Йошиока сериозно са се замислили над скорошния инцидент и че го търсят под дърво и камък. И че трябва да внимава.
Писмото завършваше с думите:
Не бива да загиваш сега, точно когато започваш да си създаваш име. Когато аз също успея да направя нещо от себе си, би ми се искало да те видя и да поговорим за старите времена. Пази се, остани жив, за да ми бъдеш вдъхновение.
Без съмнение, Матахачи беше написал искрено всичко това. Но все пак като че ли имаше нещо объркващо в начина му на мислене. Защо първо ще възхвалява Мусаши, а веднага след това ще говори за собствените си провали? „Защо, питаше се Мусаши, не е написал и казал просто, че мина много време, така че защо да не се съберем да поговорим надълго и нашироко?“
— Джо, ти попита ли този човек за някакъв адрес?
— Не.
— Хората в магазина познават ли го?
— Съмнявам се.
— Често ли се отбива?
— Не, беше му за пръв път.
Мусаши си помисли, че ако знаеше къде живее Матахачи, щеше веднага да се върне в Киото да го види.
Щеше му се да си поприказва с приятеля от детинство, да му помогне да се изправи на крака, да съживи отново духа, който Матахачи някога имаше. Докато все още го смяташе за свой приятел, той щеше да се опитва да го измъкне от сегашното му настроение, очевидно подхранвано от самоунищожителни намерения. И, разбира се, би желал Матахачи да обясни на майка си в каква заблуда е изпаднала.
Двамата продължиха, без да говорят. Започнаха да се спускат надолу към Дайго. Видяха пред себе си и разклонението за Рокуджизо.
Мусаши рязко се обърна към момчето и каза:
— Джо, има нещо, което искам да направиш за мен.
— Какво е то?
— Искам да занесеш една поръчка.
— Къде?
— В Киото.
— Това означава да се обърна и да се върна там, откъдето току-що идвам.
— Точно така. Искам да занесеш едно писмо до училището Йошиока на улица Шиджо.
Джотаро унило подритна едно камъче с крак.
— Няма ли да отидеш? — попита го Мусаши, впил поглед в лицето му.
Джотаро колебливо поклати глава.
— Нямам нищо против да отида, но не е ли това просто начин да се отървеш от мен?
Подозрението му накара Мусаши да изпита чувство за вина. Нима не той пречупи вярата на малкия във възрастните?
— Не! — отрече категорично. — Един самурай не може да лъже. Прости ми за това, което стана тази сутрин. Беше грешка.
— Добре, ще отида.
Те влязоха в една чайна на кръстопътя, наричан Рокуамида. Поръчаха си чай и обядваха.
След това Мусаши написа писмо, което адресира до Йошиока Сеиджуро:
Научих, че ти и твоите ученици ме търсите. Случи се така, че в момента съм на път за Ямато. Имам намерение да обиколя за около година местата около Ига и Изе, за да продължа да изучавам сабята.
Засега не смятам да променям плановете си. Но тъй като съжалявам също колкото и ти за това, че не успяхме да се срещнем при предишното ми посещение в твоето училище, бих искал да те уведомя, че със сигурност ще бъда отново в столицата до първия или най-късно втория месец на идната година. През това време се надявам да подобря значително уменията си. Вярвам, че и ти, от своя страна, няма да изоставиш редовните си упражнения. Ще бъде голям срам, ако процъфтяващата школа на Йошиока Кемпо претърпи второ поражение, подобно на онова, което понесе при моето последно посещение. В заключение, изпращам с уважение благопожеланията си за добро здраве.
Макар писмото да беше учтиво, то не оставяше място за съмнение, че Мусаши е уверен в своите сили. След като поправи адреса така, че да се отнася не само за Сеиджуро, а и за всички в училището, той прибра четката си и подаде писмото на Джотаро.
— Мога ли просто да го хвърля в двора на училището и да се върна? — попита момчето.
— Не. Ще трябва да потропаш на главната порта и да го предадеш лично на слугата, който ще ти отвори.
— Разбирам.
— Има и още нещо, което бих искал да направиш, но може би ще ти създаде известни трудности.
— Какво?
— Искам да се опиташ да намериш мъжа, който ти даде писмото. Казва се Хониден Матахачи. Той е мой стар приятел.