— Няма никакви проблеми!
— Мислиш ли? И как смяташ да го откриеш?
— Ами ще разпитам из всички лавки за алкохол наоколо.
Мусаши се засмя.
— Добра идея. От писмото на Матахачи излиза, че той има познати в училището Йошиока. Мисля, че ще стане по-бързо, ако попиташ за него там.
— И какво да правя, като го намеря?
— Ще му предадеш едно съобщение. Кажи му че от първия до седмия ден на новата година, всяка сутрин ще ходя на големия мост над улица Годжо и ще го чакам. Помоли го да дойде да ме види през някой от тези дни.
— Това ли е всичко?
— Да. Но му кажи още, че много искам да се срещнем.
— Добре. Мисля, че ще се справя. Къде да те открия, като се върна?
— Чуй какво ще ти кажа. Когато стигна до Нара, ще се погрижа да разбереш къде съм, като попиташ в Ходзоин. Това е онзи храм, прочут със стила си в боя с копия.
— Наистина ли ще го направиш?
— Ха, ха! Още сме подозрителни, а? Не се тревожи. Ако този път не спазя обещанието си, можеш да ми отрежеш главата.
Когато излезе от чайната, Мусаши все още се смееше. Той пое по пътя към Нара, а Джотаро се отправи в противоположната посока, към Киото.
Кръстопътищата представляваха истинска бъркотия от хора със сламени шапки, лястовици и цвилещи коне. Докато момчето си пробиваше път през тълпата, обърна се и видя Мусаши да стои на същото място и да го наблюдава. Те се усмихнаха отдалече за сбогуване и всеки пое по пътя си.
Пролетен вятър
На брега на Такасе, Акеми плакнеше някакви дрехи, пеейки песента, която беше научила при Окуни Кабуки. Всеки път, когато издърпваше щампованите с цветя дрехи, се създаваше илюзията за бързо въртящи се цветове от череша.
Джотаро стоеше на върха на дигата. Живите му очи внимателно наблюдаваха сцената и той се усмихна приятелски.
— Хубаво пееш, леличко! — провикна се той.
— Какво става? — попита Акеми. Тя вдигна поглед към момчето, което с голямата си сламена шапка и дълга дървена сабя приличаше на малък гном. — Кой си ти? — попита го тя. — И какво искаш да кажеш с това „леличко“? Та аз все още съм млада!
— Добре, сладка малка красавице. Така добре ли е?
— Престани — засмя се тя. — Много си малък да флиртуваш. По-добре вземи си изсекни носа!
— Исках само да те попитам нещо.
— О, боже — извика тя ужасено — Дрехата ми отплува!
— Ще ти я донеса!
Джотаро се спусна надолу по брега да настигне дрехата, после я извади със сабята си. Поне, помисли си той, ще ми служи в подобни положения. Акеми му благодари и попита какъв е въпросът му.
— Има ли наоколо една чайна, наречена „Йомоги“?
— Да, защо, това е моята къща. Съвсем наблизо е.
— Радвам се да го чуя! От доста време я търся.
— Защо? Откъде идваш?
— Оттам — отвърна той с неопределен жест. Поколеба се. — Не съм съвсем сигурен.
Акеми се изкикоти.
— Няма значение. Но защо се интересуваш от нашата чайна?
— Търся един човек на име Хониден Матахачи. В училището Йошиока ми казаха, че мога да го намеря тук.
— Няма го.
— Лъжеш!
— Не, наистина го няма. Вярно, че живееше с нас, но си тръгна преди известно време.
— Къде отиде?
— Не знам.
— Може би някой в къщата знае!
— Не. Майка също не знае. Той просто избяга.
— О, не! — момчето се наведе надолу и разтревожено се втренчи в реката. — Какво да правя сега? — въздъхна.
— Кой те праща?
— Моят учител.
— Кой е твоят учител?
— Казва се Миямото Мусаши.
— Носиш ли писмо?
— Не — Джотаро поклати глава.
— Чудесен вестоносец си! Не знаеш откъде си дошъл, не носиш никакво писмо.
— Трябва да му предам едно съобщение.
— Какво съобщение? Той може никога да не се върне, но ако случайно се появи, ще му предам.
— Не мисля, че трябва да правя това, не си ли съгласна с мен?
— Не ме питай. Решавай сам.
— Все пак, може би си струва. Той каза, че много иска да се срещне с Матахачи. Каза да му предам, че ще го чака на големия мост над улица Годжо всяка сутрин от първия до седмия ден на новата година. Матахачи трябва да отиде на срещата в някой от тези дни.
Акеми избухна в неудържим смях.
— Никога не бях чувала подобно нещо! Да не би да искаш да кажеш, че той изпраща съобщение сега, за да се срещне с Матахачи догодина? Твоят учител е доста странна птица. Като теб! Ха, ха!
Сянка премина през лицето на Джотаро и раменете му потрепериха от гняв.
— Какво толкова смешно има?
Най-после Акеми успя да заглуши смеха си.
— Ядосан си, нали?
— Разбира се че съм. Най-учтиво те помолих за услуга, а ти започна да се хилиш като побъркана.