— Извинявай, наистина съжалявам. Няма да се смея повече. И ако Матахачи се върне, ще му предам съобщението ти.
— Обещаваш ли?
— Да, кълна се — Прехапала устни, за да не се засмее, тя попита: — Би ли ми повторил още веднъж името на човека, който изпраща съобщението.
— Нямаш особено силна памет, нали? Казва се Миямото Мусаши.
— Как се пише Мусаши?
Взимайки една бамбукова пръчка, Джотаро изписа двата йероглифа в пясъка.
— Господи, това са йероглифите за Такедзо! — възкликна Акеми.
— Той не се казва Такедзо, а Мусаши.
— Да, но двата йероглифа могат да се прочетат и „Такедзо“.
— Голям инат си, нали? — избухна Джотаро, хвърляйки бамбуковата пръчка в реката.
Акеми, потънала в мисли, гледаше втренчено двата йероглифа в пясъка. Накрая вдигна поглед към Джотаро, още веднъж го огледа от глава до пети, и попита с мек глас:
— Питам се дали Мусаши не е от областта Йошино в Мимасака?
— Да. Аз съм от Харима, а той — от село Миямото в съседната област Мимасака.
— Как изглежда той — висок и мъжествен? И оставя ли главата си небръсната най-отгоре?
— Да, откъде знаеш?
— Спомням си, че веднъж той ми разказваше как като бил малък, излязъл му цирей на главата. Ако се обръсне както обикновено се бръснат самураите, ще видиш един грозен белег.
— Казвал ти е? Кога?
— О, вече има пет години от тогава.
— Познаваш моя учител толкова отдавна?
Акеми не отговори. Споменът за онези дни предизвика вълнение в сърцето й, което затрудняваше дори думите. От малкото, което момчето каза, тя заключи, че Такедзо и Мусаши са един и същи човек. И я завладя желанието да го види отново. Тя наблюдаваше начина на живот на майка си. Беше свидетел на това как Матахачи върви от зле на по-зле. От самото начало бе предпочела Такедзо. С времето се убеждаваше все повече и повече в правотата на своя избор. Радваше се, че все още е свободна. Такедзо бе толкова различен от Матахачи!
Тя често взимаше решение никога да не се обвързва с мъже, подобни на онези, които идваха да пият в чайната. Ненавиждаше ги и се вкопчваше здраво в спомена за Такедзо. Дълбоко в сърцето си тя хранеше надеждата, че някога отново ще го срещне. Той, единствено той беше любимият, за когото мислеше, когато си пееше любовни песни.
Изпълнил мисията си, Джотаро каза:
— Е, аз по-добре да вървя. Ако намериш Матахачи, не забравяй да му предадеш каквото те помолих.
Той забърза, затичвайки се по тесния хребет на дигата.
Каруцата беше натоварена с цяла камара торби, вероятно пълни с ориз, леща, или някакъв друг местен продукт. Най-отгоре на купчината имаше табелка, която обявяваше, че това е дар, изпратен от вярващи будисти на великия Кофукуджи в Нара. Дори Джотаро беше чувал за този храм. Неговото име всъщност беше синоним на Нара.
Лицето на Джотаро блестеше от детински възторг. Тичайки след каруцата, бе успял да се настани. Имаше достатъчно място.
И като допълнително удобство, имаше торби, на които можеше да се подпре.
От двете страни на пътя заоблените хълмове бяха покрити с правилни редици чаени храсти. Черешовите дървета бяха започнали да цъфтят, а земеделците засяваха ечемика, като се молеха, без съмнение, и тази година да бъде запазен от унищожителните подметки на войници и от конски копита. Край поточетата бяха коленичили жени, които миеха зеленчуци. Пътят за Ямато беше спокоен.
— Какъв късмет! — помисли си Джотаро, след като се настани и отпусна. Разположил се удобно, той се изкушаваше да поспи, но накрая реши, че е по-добре да не го прави. Тъй като се страхуваше, че ще пристигнат в Нара преди да се е събудил, беше благодарен всеки път, когато колелата удряха на камък и каруцата се разтрисаше, тъй като това го държеше буден. Нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от това да има определена цел и посока.
На излизане от някакво село, Джотаро мързеливо протегна ръка и откъсна един лист от камелия. Той го постави под езика си и си засвирука.
Каруцарят се обърна, но не можа да види нищо.
Тъй като свирукането продължаваше, той погледна през лявото си рамо, после през дясното още няколко пъти. Накрая спря каруцата и отиде да погледне отзад. Когато видя Джотаро, изпадна в ярост. Юмручният удар, който получи момчето, беше толкова силен, че изкрещя от болка.
— Какво правиш тук? — озъби се каруцарят.
— Всичко е наред, нали?
— Не, не е наред!
— Защо да не е? Нали не дърпаш ти каруцата!
— Ах ти, нагло копеле! — извика каруцарят, хвърляйки Джотаро като топка на земята. Той тупна и се изтърколи до едно дърво. Каруцата потегли с тропот, а колелата сякаш му се присмиваха.