Джотаро се изправи и започна внимателно да оглежда земята около себе си. Беше забелязал току-що, че бамбуковата тръбичка с отговора от училището Йошиока липсва. Беше я окачил с въженце на врата си, но сега я нямаше.
Докато стъписаното момче постепенно увеличаваше периметъра си на търсене, една млада жена, облечена като за път, която се беше спряла и го гледаше, попита:
— Да не си загубил нещо?
Той погледна лицето й, наполовина скрито под широкопола шапка, кимна с глава и продължи да търси.
— Пари ли?
Изцяло погълнат от работата си, Джотаро почти не обърна внимание на въпроса, само избоботи някакъв отрицателен отговор.
— А да не би тогава да е бамбукова пръчка, дълга около две педи и завързана с въженце?
Джотаро подскочи.
— Да! Откъде знаете?
— Значи ти си този, по когото крещяха каруцарите близо до Мампукуджи, задето дразнел конете им!
— Ъъ-ъ… Ами…
— Когато се изплаши и избяга, въженцето сигурно се е скъсало. Тръбичката е паднала на пътя, а самураят, който говореше с каруцарите я взе. Защо не се върнеш обратно и не го помолиш да ти я даде?
— Сигурна ли сте?
— Разбира се, че съм сигурна!
— Благодаря ви.
Джотаро тъкмо се затича, и младата жена го спря:
— Почакай! Няма нужда да се връщаш обратно. Виждам самурая да се приближава насам. По пътя през полето с хакама.
И тя му посочи приближаващия мъж.
Джотаро спря и зачака с широко отворени очи.
Самураят беше около четиридесетгодишен, с внушителна външност. Всичко в него беше малко по-голямо, отколкото обикновено е в живота — ръста му, гарвановочерната му брада, широките му рамене, масивния му гръден кош. Беше обут в кожени чорапи и сламени сандали. Когато вървеше, здравите му стъпки сякаш притискаха земята. Един поглед бе достатъчен на Джотаро за да се убеди, че насреща му се задава велик боец, на служба при някой от най-именитите даймио. Момчето се почувства твърде изплашено, за да го повика.
За щастие самураят пръв се обърна към него.
— Не беше ли ти оня пакостник, който изпусна тази бамбукова тръбичка на входа на Мампукуджи? — попита той.
— О, ето я! Значи я намерихте!
— Не знаеш ли как се казва „благодаря“?
— Извинявайте. Благодаря ви, господине.
— Смея да твърдя, че съдържа важно писмо. Когато господарят ти те изпраща някъде по работа, не бива да се спираш по пътя за да тормозиш конете на хората, да пречиш на каруцарите като се качваш в каруците им или да се шляеш край пътя.
— Да, господине. Погледнахте ли вътре, господине?
— Съвсем естествено е, когато намериш нещо, да погледнеш какво има вътре и после да го върнеш на собственика му. Но не съм счупил печата на писмото. Сега, когато си го получи обратно, би трябвало да провериш дали всичко е в ред.
Джотаро отпуши тубичката и погледна вътре. Доволен, че писмото е все още на мястото си, той го провеси на врата си и се закле това да не се повтаря.
Младата жена изглеждаше доволна колкото него.
— Беше много мило от ваша страна, господине — обърна се тя към самурая, за да заглади неспособността на Джотаро да се изразява добре.
Брадатият самурай тръгна с тях двамата.
— С вас ли е момчето? — попита я той.
— О, не. Никога не съм го виждала.
Самураят се засмя.
— Помислих си, че двамата сте доста странна двойка. Той е един смешен малък разбойник, нали? С тези „квартири“ на шапката и всичко останало!
— Може би младежката му невинност го прави толкова очарователен. На мен също ми харесва.
Обръщайки се към Джотаро, тя го попита:
— Накъде си тръгнал?
Закрачил помежду им, Джотаро отново беше в добро настроение.
— Аз ли? Отивам в Нара, в храма Ходзоин.
Продълговат, тесен предмет, обвит в златен брокат и затъкнат в пояса на момичето привлече вниманието му. Втренчен в него, той каза:
— Виждам, че и ти носиш тръбичка с писмо. Бъди внимателна да не го изгубиш!
— Тръбичка за писмо? За какво говориш?
— Ето това в пояса ти.
Тя се засмя.
— Това не е писмо, глупчо! Това е флейта.
— Флейта?
С очи искрящи от любопитство, Джотаро спокойно се наведе към кръста й, за да разгледа по-отблизо предмета. Внезапно го обзе странно чувство. Той се дръпна назад и сякаш внимателно заразглежда момичето.
Дори децата имат усет за женската красота. Или поне инстинктивно разбират дали дадена жена е с чиста душа или не. Джотаро беше впечатлен от красотата на момичето и се отнасяше с уважение към нея. Струваше му се, че е невероятен късметлия, щом има възможността да върви до някой толкова красив. Беше замаян, с разтуптяно сърце.
— Разбирам. Флейта… Свириш ли на флейта, леличко? — попита я той. После очевидно са сети как Акеми реагира на това обръщение, и внезапно промени въпроса си: — Как се казваш?