Момичето се засмя и дяволито погледна към самурая над главата на момчето. Големият като мечка боец също се засмя и зад брадата му се показваха ред здрави бели зъби.
— Ама и ти си един! Когато искаш да се запознаеш с някой, добрият тон изисква ти пръв да кажеш своето име.
— Казвам се Джотаро.
Отговорът му ги накара да се засмеят още по-силно.
— Не е честно! — извика Джотаро. — Накарахте ме да ви кажа името си, а още не знам вашите. Вие как се казвате, господине?
— Шода — отвърна самураят.
— Това сигурно е фамилията ви. А другото ви име как е?
— Бих те помолил да се обръщаш към мен с това.
Джотаро непоколебимо се обърна към момичето:
— Сега е ваш ред. Ние вече ви казахме имената си. Няма да бъде учтиво от ваша страна да не ни кажете своите.
— Казвам се Оцу.
— Оцу? — повтори Джотаро. За момент изглеждаше удовлетворен от отговора, но след миг продължи да бърбори. — Защо се мотаете наоколо с флейта в пояса?
— Така си изкарвам прехраната.
— Да не сте флейтистка по професия?
— Ами, не съм много сигурна, че има професионални флейтисти. Но парите, които печеля от свиренето, ми позволяват да предприемам дълги пътувания като това. Така че вероятно би могъл да го определиш като професията ми.
— Музиката, която свириш, прилича ли на тази, която съм чувал в Джион или пък в Светилището Камо? Музика за религиозни танци?
— Не.
— А да не би да е като музиката за друг вид танци, за Кабуки, например?
— Не.
— Тогава каква музика свириш?
— О, само най-обикновени мелодии.
През това време самураят оглеждаше дългата дървена сабя на Джотаро.
— Какво е това, което си окачил на кръста си? — попита той.
— Никога ли не си виждал дървена сабя? Мислех, че си самурай.
— Да, такъв съм. Просто съм изненадан да те видя с подобно нещо. Защо я носиш?
— Ще изучавам боя със сабя.
— О! Започна ли вече? Имаш ли си учител?
— Да, имам.
— Вероятно същия, за когото е писмото.
— Да.
— Щом ти е учител, трябва да е голям майстор.
— Не е чак толкова добър.
— Какво искаш да кажеш?
— Всички казват, че е слаб.
— Не те ли притеснява това?
— Не. Аз също не съм добър със сабята, тъй че няма значение.
Самураят едва сдържаше смеха си. Устата му се изкриви като за усмивка, но очите му останаха сериозни.
— Изучи ли вече някой похват?
— Ами, не съвсем. Всъщност още не съм започнал.
Самураят не издържа повече, и избухна в смях.
— С теб се върви бързо!… А вие, млада госпожице, накъде отивате?
— В Нара, но къде точно в Нара, не знам. Вече близо година се опитвам да намеря един ронин. Когато чух, че напоследък много от тях се събират в Нара, реших да отида там. Макар че не вярвам много на мълвите.
Приближиха моста при Уджи. Под стряхата на една чайна стоеше изрядно чист старец с голям чайник и предлагаше чай на посетителите, които седяха около него на високи столове. Щом видя Шода, той сърдечно го поздрави.
— Щастлив съм да видя някой от дома Ягю! — провикна се той. — Влизайте, влизайте!
— Ще отдъхнем само за миг. Би ли донесъл малко сладкиши за момчето?
Когато спътниците му седнаха, Джотаро остана прав. Идеята да седне и да почива му се струваше отегчителна. Когато донесоха сладкишите, той ги грабна и се затича нагоре по полегатия хълм зад чайната.
Сипвайки си чай, Оцу попита стареца:
— Има ли още много път до Нара?
— Да. Дори и бързоходец не би стигнал по-далеч от Кизу до залез-слънце. Момиче като вас би трябвало да прекара нощта в Тага или в Иде.
Шода побърза да се намеси:
— Тази млада дама от месеци търси един човек. Но, чудя се, не мислиш ли, че е опасно в днешно време млада жена като нея да пътува сама до Нара, без да знае къде ще отседне?
При този въпрос старецът облещи очи.
— Не би трябвало дори да си го помисля! — решително отвърна той. Размаха ръка пред лицето си и каза на Оцу: — Избий си го от главата. Ако имаше при кого да останеш, разбирам. Но ако не, Нара е много опасно място.
Собственикът наля и за себе си чаша чай, и им разказа каквото знаеше за положението в Нара. Както изглеждаше, повечето хора си мислеха, че старата столица е едно спокойно, мирно място, с много колоритни храмове и дресирани елени. Място, недокоснато от войната и глада. Но всъщност градът отдавна не беше такъв.
След битката при Секигахара, никой не знаеше колко ронина от губещата страна дойдоха да търсят убежище тук. Повечето от тях бяха поддръжници на Осака, от западната армия. Всичките бяха самураи без никакви доходи и без всякаква надежда да си намерят нова професия. С процъфтяващия от година на година шогунат Токугава, ставаше съмнително дали тези бегълци изобщо ще могат да си изкарват прехраната със сабите си.