Беше сезонът на сочните, ароматни мацутаке, които растат в подножието на боровите дървета и Такедзо се отпусна дотолкова, че да ходи да бере големите гъби по гористия склон точно зад къщата. Акеми с кошница в ръка търсеше от дърво на дърво. Всеки път, когато доловеше миризмата им, невинният й глас отекваше из гората.
— Такедзо, тук! Много са!
Той береше някъде наблизо и неизменно отвръщаше:
— И тук има много.
През клоните на боровете есенното слънце се процеждаше върху тях на тънки, коси снопове светлина. Килимът от борови иглички под хладния покров на дърветата беше мек, прашен и розов. Когато се уморяха, Акеми го предизвикваше и се кикотеше:
— Хайде да видим кой има повече!
— Аз — самодоволно отвръщаше винаги той, при което тя започваше да изучава кошницата му.
Този ден не беше по-различен от останалите.
— Ха-ха! Знаех си аз! — извика тя.
Радостно ликуваща, както могат да бъдат само младите момичета, без следа от свенливост или превзета скромност, тя се наведе над кошницата му.
— В твоите имаш и няколко отровни!
След което тя изхвърли отровните гъби, всъщност без да ги брои една по една на глас, но с толкова бавни и нарочни движения, че даже със затворени очи Такедзо трудно можеше да ги пренебрегне. Тя ги мяташе докъдето стигне. Когато приключи със занятието си, вдигна поглед, а младото й лице сияеше от задоволство.
— Я виж сега колко повече от тебе имам!
— Става късно — промърмори Такедзо. — Да се връщаме в къщи.
— Сърдиш се, защото изгуби, нали така?
Тя като фазан се спусна на бегом по планинския склон, но внезапно се закова на място, а тревога помрачи лицето й. Приближавайки се напреки през дъбравата, посред склона се появи мъж-канара; крачките му бяха широки и лениви, а искрящите очи бяха насочени право към крехкото момиче пред него. Изглеждаше ужасяващо див. Всичко във вида му сочеше борба за оцеляване, от него ясно лъхаше войнственост — свирепи рошави вежди и дебела, извита горна устна, тежка сабя, ризница и наметало от животинска кожа.
— Акеми! — изрева той, като се приближи още до нея.
Ухили се широко, като откри ред жълти, развалени зъби, но лицето на Акеми продължаваше да изразява единствено и само ужас.
— Вкъщи ли си е твоята чудна майчица? — попита мъжът с превзета язвителност.
— Да — дойде писклив отговор.
— Хубаво, като се прибереш вкъщи, искам да й предадеш нещо. Ще го направиш ли?
Гласът му звучеше подигравателно учтиво.
— Да.
Сега неговият говор стана груб.
— Кажи й, че на мен такива не ми минават, да се опитва да изкарва пари зад гърба ми. Кажи й, че скоро ще намина за моя дял. Разбра ли ме?
Акеми не отвърна нищо.
— Тя може би си мисли, че не знам за това, но човекът, на когото е продала вещите, дойде право при мен. Обзалагам се, че и ти си ходила при Секигахара, нали, малката?
— Не, разбира се, че не! — немощно възрази момичето.
— Е, няма значение. Само й предай това, което ти казах. Ако пак се опита да ме излъже, ще я изритам от околията.
Изгледа за миг свирепо детето и после се помъкна в посока на мочурището.
Такедзо откъсна очи от отдалечаващия се непознат и погледна загрижено Акеми.
— Кой по дяволите беше тоя?
С все още треперещи устни Акеми отвърна едва-едва:
— Казва се Цуджикадзе. От село Фува е.
Гласът й беше не повече от шепот.
— Той е мародер, нали?
— Да.
— За какво се сърди толкова?
Тя стоеше, без да отговори.
— Няма да те издам на никого — увери я той. — Не можеш ли поне да ми кажеш?
Акеми, явно съсипана, изглежда търсеше думи. Изведнъж тя се облегна на гърдите на Такедзо и замоли:
— Обещаваш ли, че няма да кажеш на никого?
— На кого мога да кажа? На самураите на Токугава?
— Спомняш ли си нощта, когато ме видяхте за първи път? При Секигахара?
— Разбира се, че си спомням.
— Е, още ли не си се сетил какво правех?
— Не, не съм мислил за това — каза той с безизразно лице.
— Ами, крадях!
Тя го погледна отблизо, като преценяваше как приема това.
— Крадеше?
— След битка излизам на бойното поле и обирам нещата от мъртвите войници: саби, украсени ножници, торбички за тамян — всичко, което можем да продадем.
Отново вдигна очи към него, за да открие неодобрение, но лицето му не показваше нищо.
— Страх ме е — въздъхна тя и трезво добави: — Но парите ни трябват за храна и ако кажа, че не искам да отида, мама побеснява.
Слънцето беше още доста високо на небето. Акеми предложи на Такедзо да седнат в тревата. През боровете погледите им стигаха чак долу до къщата в мочурището.