Според повечето статистики, около 120 000 до 130 000 самураи изгубили положението си. Като победители, Токугава конфискуваха области с годишен приход 33 милиона крини ориз. Дори ако се вземат пред вид феодалите, получили разрешение да се установят наново, макар и по-скромно, оставаха поне осемдесет даймио с доходи общо около 20 милиона крини, които бяха обезземени.
Областта около Нара и връх Койя беше пълна с храмове. И затова беше трудно за хората на Токугава да патрулират. По тази причина мястото беше чудесно скривалище. Бегълците се стичаха там на групи.
— Ето защо — каза старецът, — знаменитият Санада Юкимура се укрива край връх Кудо, а за Сенгоку Соя се говори, че е някъде около Хорюджи, Бан Данемон пък — в Кофукуджи. Мога да изброявам още и още.
Всички тези мъже бяха толкова известни, че веднага биха ги убили, стига да се покажат. Единствената им надежда за бъдещето беше войната да избухне отново.
Според стареца нямаше да бъде толкова лошо, ако там се криеха само тези знаменити ронини, тъй като всичките имаха някакъв престиж и можеха да осигурят прехрана на себе си и семействата си. Положението влошаваха онези бедни самураи, които кръстосваха малките улички на града и бяха изпаднали в такава нужда, че биха продали дори сабята си, стига да можеха. Някои от тях се замесваха в дребни кавги, играеха комар или се опитваха по някакъв начин да всяват смут с надеждата, че опустошенията, които оставят след себе си, ще накарат силите в Осака да се вдигнат на оръжие. Някога спокойният град Нара се беше превърнал в гнездо на разбойници. Отиването там на красиво момиче като Оцу беше равносилно на това да залее кимоното си със спирт и да скочи в огъня. Собственикът на чайната, развълнуван от собствените си думи, завърши речта си с гореща молба към Оцу да промени намерението си.
Разколебана от това, което чу, тя седеше известно време мълчаливо. Ако имаше дори най-малка надежда, че Мусаши е в града, не би допуснала страха в себе си. Но тя наистина нямаше на какво да се опре. Просто тръгна към Нара напосоки. Тъй както беше тръгвала към още толкова други места, откакто Мусаши я изостави в безизходица на моста в Химеджи.
Виждайки объркването на лицето й, Шода каза:
— Каза, че името ти е Оцу, нали така?
— Да.
— Е, добре, Оцу, колебаех се дали да ти го кажа, но защо наистина не се откажеш от намерението си да ходиш в Нара, и вместо това не дойдеш с мен в имението Коягю?
Задължен да й каже нещо повече за себе си и да я увери, че намеренията му са почтени, той продължи:
— Цялото ми име е Шода Кидзаемон. Служа на семейство Ягю. Случи се така, че моят господар, който в момента е на осемдесет години, вече не може да пътува. Скуката го тормози ужасно. Когато спомена, че си изкарваш хляба като свириш на флейта, ми мина мисълта, че сигурно ще се почувства чудесно, ако бъдеш там и от време на време му свириш. Мислиш ли, че би ти харесало?
Старецът тутакси се намеси в разговора и енергично изрази одобрението си:
— На всяка цена трябва да отидеш с него, сигурно си чувала, че старият господар на Коягю е великият Ягю Мунейоши. Откакто се оттегли, прие името Секишусай. Когато неговият наследник, Муненори, господарят на Таджима, се завърна от Секигахара, той беше извикан в Едо и назначен за учител в дома на шогуна. Ето защо, няма по-знаменито семейство в Япония от тяхното. Да бъдеш поканен в Коягю е, само по себе си, голяма чест. Моля те, на всяка цена трябва да приемеш!
Когато разбра, че Кидзаемон е на служба в известния дом Ягю, Оцу се поздрави за догадката, че той не е обикновен самурай. Въпреки това, беше й трудно да отговори на предложението му.
Принуден от мълчанието й, Кидзаемон попита:
— Не искаш ли да дойдеш с мен?
— Не това е причината. Не бих могла и да мечтая за по-добро предложение. Просто се притеснявам, че не съм достатъчно добра, за да свиря пред толкова голям човек като Ягю Мунейоши.
— О, не си го и помисляй повече! Семейството на Ягю е доста по-различно от семействата на другите даймио. Секишусай има простичкия, непретенциозен вкус на човек, който умее да прави чай. Той по-скоро би се смутил от твоята стеснителност, отколкото от това, което ти наричаш липса на умения.
Оцу осъзна, че отиването в Коягю й даваше някаква надежда, макар и незначителна, но все пак по-голяма от безцелното скитане из Нара. След смъртта на Йошиока Кемпо, родът Ягю беше считан за най-великият символ на бойните изкуства в страната. Можеше да се очаква, че бойци от всички краища хлопат на вратата му. Дори би могло да има и книга, в която записват посетителите. Колко щастлива би била тя, ако можеше да види в един такъв списък и името на Миямото Мусаши!