Подтиквана най-вече от това съображение, тя съобщи ведро:
— Ако наистина смяташ, че ще е удобно, ще дойда с теб.
— Наистина ли? Чудесно! Много съм ти благодарен… Хм, съмнявам се, че една жена би могла да извърви целия път, който ни очаква, преди да падне нощта. Умееш ли да яздиш?
— Да.
Кидзаемон се изправи бързо под стряхата на магазина и направи знак с ръка към моста. Конярят, който чакаше там, дойде на бегом, водейки със себе си един кон. Оцу го яхна, докато самият той вървеше отстрани.
Джотаро ги забеляза от хълма зад чайната и извика:
— Тръгвате ли вече?
— Да, поемаме.
— Чакайте ме!
Бяха прекосили наполовина моста Уджи, когато Джотаро ги настигна. Кидзаемон го попита какво има. Момчето отговори, че видял много мъже в горичката на хълма да играят на някаква игра. Не знаел каква е, но му се сторила интересна. Конярят се изсмя.
— Сигурно са оная паплач, ронините. Играли са някакъв хазарт. Нямат достатъчно пари за храна, затова примамват пътници в игрите си и ги обират до шушка. Отвратително е!
— О, значи играят хазарт, за да преживеят? — попита Кидзаемон.
— Комарджиите са каймака — отговори конярят. — Много други стават крадци и изнудвачи. Те са такава нагла паплач, че няма кой да ги спре.
— Защо владетелят на местността не ги арестува или изгони?
— Твърде много са. Много повече, отколкото той може да контролира. Ако всички ронини от Кавачи, Ямато и Кии се обединят, ще бъдат много по-силни от неговите части.
— Чух, че и хората на Кога се събират с тях.
— Да. Тези от Цуцуи пристигнаха. Заповядано им е да останат докато избухне следващата война.
— Говориш така за ронините, — прекъсна го Джотаро, — но сред тях може да има и добри хора.
— Да, така е — съгласи се Кидзаемон.
— Моят учител е ронин.
Кидзаемон се засмя и каза:
— Значи затова ги защитаваш. Верен си му… Каза, че си тръгнал към Ходзоин, нали? Там ли е твоя учител?
— Не знам със сигурност, но той ми каза, че като стигна там, ще ми кажат къде е.
— Какъв стил използва той?
— Не знам.
— Ти си му ученик, а не познаваш училището му?
— Господине — вметна конярят, — в днешно време въртенето на сабята се е превърнало в мода. Куцо и сакато се учи да се бие. Само на този път ежедневно се срещат не по-малко от десетина подобни. И всичко това е защото днес тук има много повече ронини, които стават учители, отколкото имаше преди. Предполагам, че това е една от причините.
— Захващат се с тая работа, защото са чули отнякъде, че ако си добър със сабята, даймио ще се изпотрепят да те наемат срещу четири-пет хиляди крини годишно.
— Бърз начин за забогатяване, така ли?
— Точно така. Страшничко е, като се замисли човек. Погледнете, дори това момче тук носи дървена сабя. Вероятно той си мисли, че е достатъчно само да се научи да удря хората с нея, и ще стане истински мъж. Има ги много като него. И най-тъжното е, че в края на краищата, повечето от тях ще останат без препитание.
Гневът на Джотаро избухна изведнъж.
— Що за приказки? Повтори го още веднъж!
— Чуй го само! Прилича на мравка, която носи канара, а вече се мисли за голям боец!
Кидзаемон се засмя.
— Хей, Джотаро, не се ядосвай! Иначе може отново да изгубиш писмото.
— Няма да го загубя, не се тревожи за мен!
Те продължаваха да вървят, като Джотаро мълчаливо се цупеше. Останалите наблюдаваха слънцето, което бавно залязваше. Не след дълго стигнаха до брода през река Кизу.
— Тук те оставяме, момчето ми. Скоро ще се стъмни, така че е добре да побързаш. И не се мотай по пътя.
— Оцу? — попита Джотаро, мислейки, че тя ще тръгне с него.
— О, забравих да ти кажа — каза тя. — Реших да продължа с този господин до крепостта Коягю.
Джотаро беше съсипан.
— Пази се — усмихна се Оцу.
— Трябваше да предположа, че ще остана отново сам — той взе един камък и го плъзна по повърхността на водата.
— Е, все някога ще се срещнем отново. Изглежда твоят дом е пътят. А аз самата обичам да пътувам.
Джотаро нямаше желание да помръдне.
— Кажи ми само, кой е този, който търсиш? — попита я той. — Що за човек е?
Оцу не отговори, само помаха за сбогом.
Джотаро се затича по брега и скочи направо в средата на малката лодка, превозваща хора между двата бряга. Когато лодката, червена под залязващото слънце, стигна средата на реката, той се обърна назад. Можеше да различи силуетите на коня, Оцу и Кидзаемон на пътя за храма Казаги. Те бяха вече в долината, зад мястото, където реката внезапно се стесняваше. Ранните сенки на планината бавно ги поглъщаха.