Храмът Ходзоин
Храмът Ходзоин беше добре известен на всички, които се занимаваха с изучаване на бойни изкуства. Ако някой с претенции за сериозни интереси в тази област заговореше за него просто като за един от храмовете наоколо, това се превръщаше в достатъчна причина, за да бъде сметнат за самозванец. Храмът беше добре известен и на местните хора. Макар че, интересно е да се отбележи, малко от тях знаеха за съществуването на много по-важната съкровищница Шосоин, която притежаваше безценна колекция от древни предмети на изкуството.
Храмът беше разположен на хълма Абура, посред внушителна по размери гъста гора от криптомерии. Мястото беше идеално за обиталище на духове. Тук-там бяха останали следи от славните дни на периода Нара — руини на храм, наричан някога Ганрин’ин, развалините на голяма обществена баня, строена за бедните от императрица Комио. Днес всичко това се бе превърнало в купчина разхвърляни камъни, скрити сред мъха и плевелите.
Мусаши лесно намери пътя за хълма Абура. Озовал се там, той спря и започна в недоумение да се оглежда наоколо. Беше заобиколен от цяла дузина новопостроени храмове, които се гушеха в гората. Криптомериите бяха изкарали зимата и се бяха окъпали в ранните пролетни дъждове. Листата им бяха по-тъмни от всякога. Над тях в падащия мрак се очертаваше нежния женствен силует на връх Касуга. В далечината се виждаха планини, все още къпещи се в ярка светлина.
Макар че никой от храмовете не изглеждаше като Ходзоин, Мусаши тръгна от порта на порта и огледа всички табелки, върху които бяха написани имената. До такава степен се беше вдълбочил в търсенето на Ходзоин, че когато видя табелка, на която пишеше Озоин, той я прочете погрешно. Само първият йероглиф, този за „о“, беше различен. Макар веднага да разбра, че е сбъркал, все пак надзърна вътре. Озоин явно се числеше към сектата Ничирен. Доколкото знаеше, Ходзоин беше дзен-будистки храм, нямащ нищо общо с Ничирен.
Докато стоеше там, един млад монах, който се връщаше в храма, мина покрай него и го изгледа подозрително.
Мусаши свали шапка и каза:
— Мога ли да те попитам нещо?
— Какво би желал да знаеш?
— Този храм Озоин ли се нарича?
— Да. Така е написано на табелата.
— Казаха ми, че Ходзоин се намира на хълма Абура, вярно ли е?
— Да, зад този храм. Отиваш да изпробваш сабята си ли?
— Да.
— Нека ти дам един съвет — забрави за това.
— Защо?
— Опасно е. Мога да разбера някой сакат по рождение да отиде там, за да излекуват краката му. Но нормален човек със здрави крайници да се остави доброволно да му ги потрошат, ей това не го разбирам.
Монахът беше добре сложен и не приличаше съвсем на обикновен монах от тая секта. Според него числото на желаещите да се бият в Ходзоин толкова нараснало, че дори самите домакини вече гледали на кандидатите като на напаст. Та нали храмът, в края на краищата, както показва и името му, е свято място, озарено от Закона на Буда.
Неговото предназначение е преди всичко религиозно. Бойните изкуства би трябвало да са, така да се каже, странична дейност.
Предишният игумен, Какузенбо Иней, беше чест посетител на Ягю Мунейоши. Благодарение на контактите си с него и неговия приятел господарят на Изе — Койзуми, Какузенбо започнал да се интересува от бойни изкуства, а впоследствие и сам да върти сабята за забавление. По-късно преминал към опити за изобретяване на нови начини за използване на копието. Това, както научи Мусаши, беше произхода на високо ценения стил Ходзоин. Сега Иней се беше превърнал в осемдесет и четири годишен изкуфял старец. Не се виждаше с почти никой. Дори да приемаше по някой посетител, не беше способен да води разговор. Можеше само да седи и да прави неразбираеми движения с беззъбата си уста. Явно изобщо не разбираше какво му се говори. Що се отнася до копието, неговото съществуване беше напълно изтрито от паметта му.
— Както виждаш — заключи монахът след всички тези обяснения, — няма да ти се случи нищо добро, ако отидеш там. По всяка вероятност няма да се срещнеш с Учителя, а дори и да успееш, няма да научиш нищо от него.
Грубото му държане недвусмислено показваше, че иска да се отърве от Мусаши. Макар и да разбираше, че става досаден, той продължи да разпитва:
— Чух за Иней и знам, че това, което казваш за него е вярно. Но чух също, че свещеник на име Иншун е заел мястото на негов продължител. Говори се, че той все още се учи, но че вече познава всички тънкости на стила Ходзоин. Според това, което чух, въпреки че вече има много ученици, той никога не отказва да даде напътствия, когато му се обади някой.