— О, Иншун ли — презрително възкликна монахът, — тези слухове са абсолютна измислица. Всъщност Иншун е ученик на игумена на Озоин. След като Иней започна да остарява, нашият игумен реши, че ще бъде голяма загуба, ако доброто име на Ходзоин бъде накърнено. Така че той показа на Иншун тайните на боя с копие. Всичко това самият той бе научил от Иней. След това се погрижи Иншун да стане игумен.
— Разбирам — каза Мусаши.
— Но все още искаш да отидеш там?
— Ами, изминал съм толкова дълъг път…
— Да, разбира се.
— Каза, че било тук отзад. Откъде е по-добре да заобиколя, отляво или отдясно?
— Не е нужно да заобикаляш. Много по-бързо е да минеш направо през нашия храм. Струва си да го видиш.
След като му благодари, Мусаши се спусна покрай кухнята към задния двор. Със своята барака за дърва, склад за зърно и неголяма градина, много приличаше на дворно място на преуспяващ фермер. Отвъд градината съзря храма Ходзоин. Вървейки по меката пръст между редиците от рапица, репички и лук, той забеляза някъде в дъното един старец, който копаеше зеленчуците. Прегърбен над мотиката си, той съсредоточено гледаше острието й. Единствената част от лицето му, която Мусаши можеше да види, бяха двете му снежнобели вежди. Освен ударите на мотиката по камъните не се чуваше никакъв друг шум.
Мусаши предположи, че старецът е монах в Озоин. Понечи да го заговори, но оня беше тъй погълнат от работата си, че чак беше неприлично да го притеснява човек.
Докато отминаваше тихо покрай него, изведнъж усети, че с крайчеца на окото си старецът следи стъпките му. Макар че нито помръдна, нито каза нещо, Мусаши усети как някаква ужасяваща сила се нахвърля върху него. Сякаш светкавица разби облаците. Това не беше бълнуване. Той наистина усети някаква тайнствена сила да пронизва тялото му и, ужасен, подскочи. Целият гореше.
Сякаш се беше разминал на косъм от смъртоносен удар на сабя или копие.
Хвърли един поглед през рамо и видя, че старецът е все още с гръб към него. Мотиката продължаваше да се движи в непроменим ритъм. „Какво, по дяволите, беше всичко това“, зачуди се той, втрещен от силата, която го беше ударила.
Изведнъж се озова пред Ходзоин, без да успее да задоволи любопитството си. Докато чакаше да се появи прислугата, си помисли: „Иншун трябва да е все още млад. Оня монах каза, че Иней бил изветрял и съвсем всичко бил забравил за сабята, обаче се чудя…“
Случката в градината отплува някъде на дъното на съзнанието му.
Извика високо още два пъти. Единственият отговор беше ехото на околните дървета. Близо до входа забеляза голям гонг и го удари. Почти веднага получи отговор, някъде от вътрешността на храма.
На вратата се появи свещеник. Беше огромен и мускулест. С еднаква вероятност можеше да бъде един от монасите-бойци на връх Хиеи или пък командир на батальон. Свикнал с хора като Мусаши, които посреща ден след ден, той му хвърли бърз поглед и каза:
— Ти шугийоша ли си?
— Да.
— Защо си дошъл?
— Искам да се видя с Учителя.
Свещеникът отвърна:
— Влез — и посочи надясно от входа, намеквайки му по обиколен начин, че първо трябва да си измие краката. Там имаше варел, от който преливаше вода, течаща от бамбукова цев. Наоколо бяха разхвърляни десетина чифта износени и мърляви сандали.
Мусаши последва свещеника по тъмен коридор и беше въведен във вестибюл. Там му бе казано да чака. Във въздуха се носеше мирис на тамян, а през прозореца се виждаха големите листа на банианово дърво. Като изключи хладното държане на гиганта, който го въведе, той не забеляза нищо, което да отличава Ходзоин от обикновен храм.
Когато оня се появи отново, му подаде тетрадка за записвания и кутия мастило.
— Напиши тук името си, къде си учил, какъв стил използваш.
Говореше, като че ли обяснява на дете.
Отгоре на тетрадката беше написано: „Списък на хората, посещаващи този храм, за да се учат. Управител на Ходзоин.“ Мусаши я отвори и прегледа имената, до всяко от които стоеше датата, на която самураят или ученикът е посетил храма. Вземайки за образец последния записал се, Мусаши записа нужните сведения, като пропусна да спомене името на учителя си.
Свещеникът, разбира се, веднага се заинтересува.
Отговорът на Мусаши беше съвсем същия, който даде и в училището Йошиока — че от баща си се е научил да използва тоягата, „без да е залягал особено“. И че откакто е решил да се занимава сериозно, е приел за свой учител всичко във вселената, а също и опита на неговите предшественици навсякъде из страната. Приключи обяснението си с думите:
— Все още се уча.