— Хм. Може би вече си чул, че от времето на нашия пръв Учител, Ходзоин се прочу из цялата страна с похватите си за използване на копие. Тук се бием сурово и не правим изключения. Преди да влезеш вътре, по-добре прочети какво пише в началото на тетрадката.
Мусаши прочете уговорката в началото, която беше пропуснал преди. В нея се казваше: „Идвайки тук, за да се уча, освобождавам храма от всякаква отговорност в случай, че бъда ранен или убит.“
— Съгласен съм — каза Мусаши и на лицето му се появи тънка усмивка. Това се разбираше от само себе си за всеки, който е решил да става боец.
— Добре, оттук.
Доджото беше огромно. Монасите трябва да бяха пожертвали цяла зала за лекции или някакво друго просторно помещение, за да се сдобият с него. Никога преди това Мусаши не беше виждал толкова големи колони.
Забеляза също и следите от боя, варак и китайско бял лак на рамката на прозореца — все неща, които не бяха обичайни за всяка тренировъчна зала.
В никакъв случай не беше единственият посетител.
Повече от десет ученици-бойци се бяха подредили на мястото за чакащи. Имаше и горе-долу толкова ученици-монаси. Освен това се виждаха и доста самураи, които явно само гледаха. Всички с напрежение следяха учебния бой с копия между двама от присъстващите. Никой дори не погледна към Мусаши, когато той седна в един ъгъл. Както се виждаше от един надпис на стената, ако някой изяви желание да се бие с истински копия, предизвикателството му ще бъде прието. Но биещите се в момента използваха дълги дъбови учебни пръчки. Въпреки че не бяха истински бойни копия, ударът с тях можеше да бъде доста болезнен, дори фатален.
Накрая един от двамата беше хвърлен във въздуха и победен, накуцвайки се върна на мястото си.
Мусаши забеляза, че бедрото му вече е отекло до размерите на ствол на дърво. Като не можеше да седне, победеният тромаво се отпусна на коляно и изпружи напред ранения си крак.
— Следващият! — извика мъжът на тепиха.
Той беше свещеник с изключително груби маниери. Ръкавите на робата му бяха завързани зад него. Цялото му тяло — крака, ръце, рамене, та дори и чело — сякаш беше само изпъкнали мускули. Дъбовият кол, изправен в ръката му, беше най-малко десет стъпки дълъг.
Един от мъжете, явно дошъл същия ден, се изправи. Завърза ръкавите си с кожена лента и стъпи на тепиха. Докато предизвикателят отиде до стената да си избере оръжие и се върна отново на мястото, свещеникът стоеше неподвижно. Двамата се поклониха един на друг, според обичая, но едва-що се бяха изправили, и свещеникът нададе вой като на бясно куче, като едновременно с това стовари с всичка сила пръта си върху главата на противника.
— Следващият! — извика той и отново зае изходна позиция.
Това беше всичко. С предизвикателството беше приключено. Макар мъжът все още да не беше мъртъв, най-обикновено повдигане на главата от пода беше свръх възможностите му. Няколко ученици-свещеници се появиха и го извлякоха за ръкавите и за колана на кимоното. На пода остана следа от смесена с кръв слюнка.
— Следващият! — изкрещя отново свещеникът, по-грубо от всякога.
Отначало Мусаши си помисли, че това трябва да е учителят от второто поколение на Ходзоин — Иншун. Но седящите наблизо мъже му обясниха, че е Агон, един от „Седемте стълба на Ходзоин“. Самият Иншун, добавиха те, никога не се биел с посетители, тъй като бойците от ранга на Агон били достатъчни, за да се справят с подобни предизвикателства.
— Няма ли никой друг? — изрева Агон.
Този път държеше пръта хоризонтално.
Мускулестият иконом сравняваше списъка с лицата на чакащите мъже. Той посочи един от тях.
— Не, не днес… Ще дойда някой друг път.
— Ами ти?
— Не. Днес не съм във форма.
Един по един всички отказаха, докато Мусаши видя един показалец, насочен към него.
— Ти какво ще кажеш?
— Ако обичате.
— „Ако обичате“? Какво трябва да означава това?
— Искам да кажа, че бих желал да се бия.
Докато Мусаши се изправяше, всички погледи бяха вперени в него. Високомерният Агон беше се оттеглил от тепиха и разговаряше и се смееше шумно с група свещеници. Когато се оказа, че има още един желаещ, на лицето му се изписа досада. Той отегчено каза:
— Нека някой да ме смени.
— Хайде, Агон — подканиха го другите, — само още един.
Агон равнодушно се върна в центъра на тепиха. Той здраво стисна лъскавочерния дървен прът, който явно познаваше отлично. Бързо зае нападателна позиция, обърна се с гръб към Мусаши и нададе вик в другата посока.
— Яа-аа-а! — подобно на разярен тигър той се спусна към задната стена и ожесточено запрати копието си на специално пригодено за учебни цели място. Дъските бяха сменяни наскоро, но въпреки здравината на новото дърво, затъпеното копие на Агон се заби дълбоко в тях.