Выбрать главу

— Йо-о-у-у-у! — нелепият му триумфален вик отекваше в залата, докато освободи копието си и по-скоро с танцова стъпка, отколкото ходом, се отправи към Мусаши.

От мускулестото му тяло се вдигаше пара. Заемайки позиция малко встрани от него, той хвърли на последния си предизвикател пълен с жестокост поглед. Мусаши стоеше само с дървената си сабя в ръка.

Беше спокоен, може би малко изненадан.

— Готов! — изкрещя Агон.

Откъм прозореца долетя сух смях. Един глас каза:

— Не ставай глупак, Агон! Осъзнай се, дебелако! Това не е лъжица за твоята уста.

Без да променя стойката си, Агон погледна към прозореца.

— Кой е там? — изрева.

Смехът продължи. После над рамката на прозореца, сякаш беше закачено там от векове, лъсна едно теме, под което се мъдреха две снежнобели вежди.

— Няма да имаш никаква полза от това, Агон. Не и този път. Накарай мъжа да изчака до другиден, когато се връща Иншун.

Мусаши, който също обърна поглед към прозореца, забеляза лицето стареца, когото видя на идване към Ходзоин. Но едва осъзна това, и главата изчезна.

Агон се вслуша в съвета му дотолкова, че да отпусне дръжката на оръжието си. Но в мига, в който срещна отново погледа на Мусаши, той изруга към празния вече прозорец. Приетият преди миг съвет беше отхвърлен.

Когато Агон наново стисна копието си, Мусаши го попита от учтивост:

— Готов ли си вече?

Тази загриженост накара Агон да побеснее. Имаше стоманени мускули и когато скочи, го направи с величествена лекота. Сякаш краката му бяха по едно и също време и във въздуха, и на пода. Трептяха като лунна светлина над морските вълни. Мусаши беше съвършено спокоен. Поне така изглеждаше. В стойката му нямаше нищо необичайно.

Държеше сабята си с две ръце и насочена напред. Но тъй като беше малко по-дребен от противника си и не толкова очебийно мускулест, изглеждаше някак не на място. Най-голямата разлика между двамата беше в очите им.

Погледът на Мусаши беше остър като на сокол. Зениците му коралови, обагрени с кръв.

Агон поклати глава, може би за да изтръска ручейчетата пот, стичащи се от челото му. А може би за да разсее спомена за думите на стареца. Дали ги беше забравил? Дали се опитваше да ги изтрие от паметта си? Каквато и да беше причината, той беше крайно напрегнат.

Непрекъснато сменяше стойката си, опитвайки се да предизвика Мусаши. Но той не помръдна.

Агон се втурна напред с пронизителен вик. В момента на сблъсъка, който реши изхода на двубоя, Мусаши парира удара му и контраатакува.

— Какво стана?

Другарите на Агон трескаво дотърчаха и се струпаха около него, образувайки черен кръг. В общото объркване някои се спънаха в копието му и се проснаха на пода.

Един се изправи целият в кръв и закрещя:

— Лекарство! Донесете някакво лекарство! Бързо!

— Никакво лекарство не е нужно — беше гласът на стареца, появил се на главната врата. Той бързо схвана положението. На лицето му се изписа горчивина.

— Ако мислех, че лекарството ще го спаси, нямаше да се опитвам да го спра. Идиот!

Никой не обръщаше внимание на Мусаши. Като нямаше какво друго да прави, той отиде до вратата и започна да обува сандалите си.

Старецът го последва.

— Хей, ти! — повика го той.

Мусаши отвърна през рамо:

— Да?

— Бих искал да поговорим. Върни се вътре.

Той заведе Мусаши в една стая зад учебната зала — обикновена, квадратна килия, единствения отвор на която беше вратата.

След като седнаха, старецът каза:

— Щеше да бъде по-добре, ако игуменът сам те беше посрещнал. Но той отсъства и ще се върне след два-три дни. Тъй че говоря от негово име.

— Много мило от ваша страна — каза Мусаши, свел глава. — Благодарен съм за добрия урок, който получих днес. Но мисля, че трябва да се извиня за нещастния завършек.

— Защо? Такива неща се случват. Трябва да свикнеш с тях, преди да започнеш да се биеш. Нека това не те притеснява.

— Как е Агон?

— Той умря веднага — отвърна старецът. Дъхът, с който говореше, обгръщаше като с леден вятър лицето на Мусаши.

— Мъртъв ли е? — повтори, а на себе си добави: „Значи още веднъж се случи“. Дървената му сабя беше отнела още един човешки живот. Затвори очи и в сърцето си извика името на Буда, така, както беше правил някога.

— Млади човече!

— Да, господарю.

— Миямото Мусаши ли се казваш?

— Точно така.

— При кой си изучавал бойните изкуства?

— Нямам учител в истинския смисъл на думата. Когато бях малък, баща ми ме научи как да си служа с тояга. Оттогава насам взимах по нещо от различни самураи, които срещах из цялата страна. Освен това, попътувах доста из провинциите, учейки се от планините и реките. Тях също смятам за свои учители.