— Явно имаш правилно отношение към нещата. Но си толкова силен! Прекалено силен!
Смятайки това за похвала, Мусаши се изчерви и каза:
— О, не, аз все още се уча. Винаги правя глупави грешки.
— Не това имам предвид. В силата ти е проблемът. Трябва да се научиш да я владееш. Да станеш по-слаб.
— Какво? — объркано попита Мусаши.
— Сигурно си спомняш, че съвсем наскоро ти мина през зеленчуковата градина, където работех.
— Да.
— Когато ме видя, ти подскочи, така ли беше?
— Да.
— Защо?
— Ами, не знам защо си въобразих, че може да използваш мотиката си вместо сабя и да ме удариш през краката. И още, макар вниманието ти като че да беше насочено към земята, цялото ми тяло се усети пронизано от погледа ти. В него имаше нещо убийствено. Сякаш търсеше уязвимото ми място, за да ме нападнеш.
Старецът се засмя.
— Беше точно обратното. Още от петдесетина крачки, усетих във въздуха онова „убийствено нещо“, за което спомена. Долових го с върха на мотиката си. Разбираш ли с каква сила заявяваха присъствието си бойният ти дух и амбиция? Усещаха се с всяка твоя крачка. Знаех, че трябва да съм готов да се защитя. Ако покрай мен минеше някой от местните земеделци, аз щях да бъда просто старец, обработващ зеленчуците си. Бил си прав, като си усетил войнственост в мен. Но тя беше просто отражение на твоята собствена.
Мусаши разбра, че е бил прав, когато още в началото, преди да размени и дума със стареца, си помисли, че той не е като другите. А сега беше обладан от силното усещане, че свещеникът е Учителят, а той, Мусаши, ученикът. Отношението му към стареца, беше почтително, както изискваше случаят.
— Благодаря Ви за урока, който ми дадохте. Мога ли да ви запитам за името и за длъжността, която заемате тук в храма?
— О, аз не съм от Ходзоин. Аз съм игуменът на Озоин. Казвам се Никан.
— Разбирам.
— Стар приятел съм на Иней, и откакто той се зае да изучава копието, аз започнах да уча с него. После ми дойдоха други мисли. Сега не се и докосвам до оръжие.
— Предполагам това означава, че Иншун, сегашният игумен на Ходзоин, е Ваш ученик.
— Да, може и така да се каже. Макар да мисля, че свещениците нямат нужда от оръжие. Не е добре, според мен, това, че Ходзоин спечели славата си покрай бойните изкуства, а не поради религиозния пламък, който се разгаря в него. Все пак, намериха се хора, които усетиха, че ще бъде голяма загуба, ако стилът Ходзоин отмре. Така че аз го предадох на Иншун. И на никой друг.
— Мисля си, дали ще ми позволите да остана във вашия храм до завръщането на Иншун.
— Смяташ да го предизвикаш на двубой ли?
— Ами, бих искал да видя как най-изтъкнатият учител използва копието.
Никан с укор поклати глава:
— Само ще си загубиш времето. Няма какво да научиш.
— Наистина ли?
— Ти вече видя уменията на бойците в Ходзоин, когато се би с Агон. Какво друго ти трябва? Ако искаш да научиш повече, погледни мен. Вгледай се в очите ми.
Никан повдигна рамене, издаде леко напред глава и втренчи поглед в Мусаши. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Когато Мусаши му отвърна с поглед, зениците на Никан заискриха отначало с коралов блясък, после постепенно придобиха лазурна дълбочина. Яркият цвят подпали и вцепени мисълта му. Той отклони погледа си. Пращящият смях на Никан беше като хлопане на добре изсъхнали дъски.
Отпусна погледа си едва когато един по-млад монах влезе и му пошушна нещо.
— Донеси го — заповяда Никан в отговор.
Монахът се върна след миг. Носеше поднос, върху който имаше кръгла дървена купа, пълна с ориз, от която Никан загреба в една паница. Подаде я на Мусаши.
— Мога да ти предложа чаена каша и туршия. В Ходзоин има обичай да гощават с това всички, които идват да се учат. Така че не мисли, че ти оказват някакво особено внимание. Туршиите си ги правят сами. Наричат ги Ходзоин. Всъщност това са краставици, пълнени с босилек и червен пипер. Мисля, че ще ти хареса.
Докато изваждаше пръчиците си за хранене, Мусаши отново усети върху себе си проницателния поглед на Никан. В момента не можеше да определи дали пронизващата сила извираше от самия монах, или беше отговор на нещо, което самият той излъчваше. Докато дъвчеше една краставичка, го обзе чувството, че юмрукът на Такуан ще се стовари отново върху му. Или пък че оставеното до прага копие ще политне към него.
След като изяде паница ориз, размесен с чай и две краставички, Никан го попита:
— Да ти предложа още една порция?
— Не, благодаря. Беше ми предостатъчно.