— Да ви призная, аз съм вдовица. Съпругът ми беше актьор от театъра Но. Казваше се Канзе. Страхувам се да оставам без мъж в къщата. В околността обикалят толкова много гладни ронини.
Тя продължи, обяснявайки, че улиците са пълни с пивници и проститутки, но за много от бедните самураи това са недостъпни забавления. Те разпитвали местните младежи и нападали къщи, в които няма мъже. Наричали го „посещение при вдовиците“.
— С други думи — каза Мусаши, — ако правилно съм разбрал, вие приемате в къщата си мъже като мен, за да ви пазят?
— Е — усмихна се тя, — както ви казах, в домакинството ми няма мъже. Така че можете да останете колкото искате.
— Разбрах ви чудесно. Надявам се да се чувствате добре, докато съм у вас. Има само едно нещо, което бих искал да ви попитам. Очаквам посетител. Така че, дали бихте имали нещо против да поставя името си отвън на вратата?
Вдовицата, която нямаше абсолютно нищо против да се знае, че в къщата има мъж, внимателно написа на къс хартия „Миямото Мусаши“ и го залепи на входа.
Джотаро не дойде този ден, но на следващият Мусаши бе посетен от трима самураи. Проправяйки си път край протестиращата слугиня, те се качиха в стаята му. Мусаши веднага забеляза, че те бяха сред присъстващите в залата на Ходзоин, когато уби Агон. Те насядаха около него, все едно че им беше отколешен познат и започнаха да го обсипват с ласкателства.
— За първи път в живота си виждам подобно нещо — каза единият, — сигурен съм, че в Ходзоин никога преди не се е случвало. Само си помислете! Пристига някакъв непознат, и просто ей така побеждава един от Седемте стълба. И то не кой да е, а самото страшилище Агон. Само един звук и той бълваше кръв. На човек не му се случва често да наблюдава подобно нещо!
Вторият продължи в същия дух:
— Всички говорят за случилото се. Ронините се питат един друг кой, по дяволите е този Миямото Мусаши. Това беше лош ден за Ходзоин.
— Ей, та ти трябва да си най-добрият в страната!
— А си толкова млад!
— Без съмнение. А с времето ще ставаш все по-добър.
— Мога ли да те попитам защо човек с твоите способности е обикновен ронин? Истинско разхищение на таланта ти е да не си на служба при някой даймио!
Те спряха само колкото да отпият по глътка чай и да хапнат с наслада от сладкишите, като разпиляха трохи навсякъде по себе си и на пода.
Мусаши, изненадан от разточителството на хвалебствията им, плъзна поглед по тримата. Известно време ги слушаше с безразличие, надявайки се въодушевлението им рано или късно да спадне. Но когато те не показваха никакво намерение да сменят темата, той пое инициативата, като ги попита за имената им.
— О, съжалявам. Аз съм Ямазое Дампачи. Някога служех на господаря Гамо — каза първият.
Този до него се обади:
— Аз съм Отомо Банрю. Изучавал съм стила Бокуден и имам много планове за бъдещето.
— Аз съм Ясукава Ясубей — каза третият с писклив гласец, — и през целият си живот не съм бил нищо друго освен ронин, също както и баща ми преди мен.
Мусаши се зачуди защо ли губят своето и неговото време с подобни дрънканици. Очевидно беше, че няма друг начин да разбере, освен да попита. Така че при следващата пауза в разговора, той каза:
— Предполагам, че сте дошли по работа.
Отначало те се престориха на изненадани от въпроса му, но скоро признаха, че са дошли заради нещо, което смятаха за много важна мисия. Ясубей каза:
— Всъщност наистина имаме работа с теб. Имаме намерение да организираме обществена „забава“ в подножието на връх Касуга. Бихме искали да поговорим за това с теб. Не е някаква игра, или нещо подобно. Това, което замисляме, е поредица от срещи, които ще запознаят хората с бойните изкуства и в същото време ще им предоставят възможност да направят някой и друг залог.
Той продължи, като обясни, че мястото било уредено, и че перспективите били чудесни. Но чувствали, че имат нужда от още някой. Защото ако останат само тримата, може да се появи някой наистина силен самурай и да ги победи. Това би означавало изкараните с толкова труд пари да отидат на вятъра. Така те решили, че Мусаши е точно човекът, който им трябва. Ако се присъедини към тях, те не само ще си разделят по равно печалбите, но и ще му платят храната и подслона докато траят срещите. По този начин можел лесно да спечели пари за бъдещите си пътувания.
Мусаши донякъде се забавляваше от ласкателствата им, но с течение на времето започна да се ядосва и накрая избухна:
— Ако това е всичко, което искате от мен, няма смисъл да обсъждаме повече. Не ме интересува.
— Но защо? — попита Дампачи, — защо да не те интересува?