Младежкият нрав на Мусаши изригна:
— Аз не съм комарджия! — възмутено заяви той, — и се храня с пръчици, а не със сабята си!
— Какво означава това? — възкликнаха тримата, обидени от забележката му.
— Не разбирате ли, глупаци такива, че аз съм самурай. И възнамерявам да остана такъв. Та дори да се налага да гладувам. А сега се измитайте оттук!
Единият от мъжете изкълчи устата си в отвратителна гримаса, другият, почервенял от гняв, изкрещя:
— Ще съжаляваш за това!
Те добре знаеха, че тримата заедно не можеха да се мерят с Мусаши. Но за да запазят достойнство, се изправиха шумно и навъсени, се постараха да изглеждат така, сякаш още не са приключили с него.
Тази нощ, както се случваше напоследък, имаше млечна, малко нащърбена луна. Младата господарка на къщата, която откакто се появи Мусаши се чувстваше спокойна, се беше погрижила той да получи вкусна храна и доброкачествено саке. Яде долу със семейството. Обзе го весело настроение. Когато се завърна в стаята си, се изтегна на пода. Мислите му скоро се спряха на Никан.
— Унизително е — каза си.
Всички противници, които беше победил, дори онези, които беше убил или ранил тежко, винаги се изпаряваха като празни приказки от главата му. Но никога не можеше да забрави някой, който го беше победил по някакъв начин. Или пък някой, у който беше почувствал надмощие. Подобни хора се настаняваха в мисълта му като същински духове. И започваше да мисли единствено за това как един ден да успее да ги засенчи.
— Унизително! — повтори си.
Сграбчи косата си и се замисли как би могъл да победи Никан, как да се научи да издържа на този нечовешки поглед, без да потръпва. Този въпрос го гризеше от два дена насам. Не че желаеше да се случи нещо лошо на Никан, но беше горчиво разочарован от самия себе си.
— Дали е защото не съм достатъчно добър? — печално се запита той.
Тъй като беше усвоил тънкостите на боя със саби съвсем сам, и понеже му липсваше безпристрастен критерий за оценка на собствената си сила, той не можеше да не се съмнява в това, че някога ще бъде способен да излъчва сила, подобна на тази, която напираше в Никан.
Старият монах му беше казал, че е прекалено силен, че трябва да се научи да бъде по-слаб. Около това кръжаха мислите му, но не можеше да схване напълно смисъла. Нима силата не беше най-важното качество на всеки боец? Нима тя не го издигаше над другите? Как можеше Никан да говори за нея като за недостатък?
— Може би — помнели Мусаши, — старият мошеник просто си играеше с мен. Може би поради възрастта ми беше решил да говори със загадки, само за да ме обърка и да се позабавлява. Ако е така, сигурно добре се е посмял, след като си тръгнах. Възможно е.
В подобни случаи Мусаши се питаше дали е трябвало да изчете всички онези книги в крепостта Химеджи. Дотогава той никога не си правеше труда да разсъждава върху нещата. Но сега каквото и да се случеше, не се успокояваше, докато не намери задоволително обяснение. Преди го водеше инстинктът. Сега за да приеме нещо, колкото и малко да е то, първо трябваше да го разбере. Този модел на поведение прилагаше не само когато се отнасяше до сабята. По същият начин гледаше и на човечеството и на цялото общество.
Наистина, бе успял да укроти безразсъдния си нрав. И въпреки това Никан каза, че е „твърде силен“. Мусаши предположи, че няма предвид физическата му сила, а неукротимия боен дух, с който се беше родил. Дали свещеникът наистина го беше усетил, или просто гадаеше?
— Знанието, което идва от книгите, е безполезно за един боец — опита се той да убеди сам себе си. — Ако човек твърде много се притеснява за това какво говорят или правят другите, не може да реагира навреме. Ето защо ако самият Никан затвори очи за миг и направи грешна стъпка, той ще се разбие на парченца!
Откъм стълбата се чу шум, който прекъсна мислите му. На вратата се появи прислужницата, а след нея вървеше Джотаро. И без друго тъмната му кожа беше потъмняла още повече от мръсотията по време на пътуването, а косата му като на горски дух беше побеляла от прах. Мусаши, истински щастлив, че е отново с малкия си приятел, го посрещна с отворени обятия.
Момчето се строполи на пода и изпружи напред мръсните си крака.
— Господи, колко съм уморен! — простена той.
— Лесно ли ме намери?
— Лесно ли съм те намерил!? Почти се бях отказал. Претърсих всичко наоколо!
— Не пита ли за мен в Ходзоин?
— Питах, но ми казаха, че не са и чували за теб.
— О, така ли? — Мусаши се ококори от учудване. — И то след като изрично им обясних, че можеш да ме намериш около езерото Сарусава. Е, добре. Радвам се, че се справи.