Беше тъмно вече, навсякъде се сипеха шрапнели и грееха в мрака, като ракети. Но нищо не спираше устрема на конната маса и в тъмния хаос на движението и огнените взривове, в които вреше цялото поле, сякаш избухваха изпод копитата на бясно препускащите коне. Отделиха се няколко ескадрона и по-бързо и по-стремително полетяха пред всички, преминаха покрай батареята, сляха своето ура с урата на нейните защитници и превалиха оттатък хълма.
Нощта скри изведнъж всичко. Гърмежите следваха непрекъснато, ярко блещяха шрапнели и фугаси. Появиха се коне, останали без ездачи, запираха се за минута разтревожени и осиротели и отново препускаха назад в черния мрак, отдето, като из някоя бездна, идеше страшният шум на битката.
Сутринта денят беше тих и природата отдъхваше като след буря. Из полето пред позицията се чернееха много трупове сред желтите стърнища. Най-близо, отсам окопите, лежеше румънски офицерски кандидат. Той беше тежко ранен млад момък, елегантно облечен. Към него отиваха командирът на батареята и офицерите му. Щом ги видя, той се изправи на едната си ръка, заговори нещо на френски, но отдалече се чуваха само отделни думи. Наближиха го. Той беше измъчен и бледен. Успокоиха го, дойдоха санитарите да го превържат. След това командирът на батареята го запита за вчерашния бой.
— Ах, вчера! — заговори той с мъка — вчера ние вече бяхме уверени в победата. Видяхме, че позицията се напусна и огънят се прекрати. Влизахме в окопите и изведнъж…
Той спря, като че нямаше сила да продължи.
— Изведнъж тоя неочакван огън, тоя картеч право в лицата… И тая конница. Ah! с’était terrible, c’était extraordinaire!
На бледното му лице се изписа отчаяние и болка, цялото му тяло потръпваше. Но не раните му го боляха: в паметта му отново възкръсваше ужасът на вчерашния ден.