— Не!
— „Не, Ваша светлост“! — поправи го Баримор. — Или, още по-добре: „Да, Ваша светлост“. Защото упоритото отричане се наказва.
— Не, Ваша светлост. Не се признавам за виновен — отговори Ласитър.
Не съдията, а Баримор бутна в ръцете му изписан лист.
— Подпишете това! Ако не го направите, ще ви обесим. Нямате никакъв избор.
Дъхът му спря. Това беше протокол. Черно на бяло беше написано, че Ори и Лем Парсън са направили опит за бягство от затвора и са били застреляни. Петима други свидетели вече го бяха подписали.
Баримор му подаде молив и се усмихна смразяващо.
— Но двамата са в затвора и са живи — промълви Ласитър.
— Не познавате тия кучи синове — отговори Баримор. — Те само за това си мислят — как да убият някой от хората ми и да се измъкнат оттук.
Ласитър обърна поглед към съдията. Той остана невъзмутим и не помръдна от мястото си.
Баримор погледна другия лист. Там пишеше, че той е мъртъв, убит при опит за бягство. И този протокол беше подписан от петима свидетели.
— Ако не подпишете, ще отида с този протокол при Ори и Лем Парсън и те ще подпишат. Обзалагам се, че няма да се превземат като вас, Ласитър!
Ласитър впи очи в съдията и остави молива на масата.
— Подпишете в присъствието на съдията.
— „Ваша светлост“! — изръмжа Баримор — Подпис в присъствието на съдията.
— Опитайте с вашата марионетка, Баримор! — каза Ласитър.
Баримор тропна по масата.
— „Ваша светлост“!
Двамата помощници на шерифа влязоха в стаята, сграбчиха Ласитър и опряха дула в слепоочията му.
— Хайде, кажи го пак и си труп! — изсъска единият в ухото му.
Баримор се усмихна. Изчакваше и потропваше с пръсти по масата.
— Като престане да тропа, натискам спусъка! — предупреди другият помощник.
— Ваша светлост — каза най-после Ласитър. Съдията се усмихна любезно и поклати глава.
Лицето на Баримор потъмня.
— Отведете го! — изръмжа той. Помощниците изпълниха заповедта. Докато единият отключваше вратата, другият държеше револвера насочен срещу Ласитър.
Ласитър влезе в килията, твърде решен да сграбчи негодника за гушата, щом се наведе да снеме белезниците му. Но вратата зад него се затвори.
— Хей! — извика сърдито Ласитър, обърна се и вдигна ръце. — А това тук?
— Мърморковци и протестиращи носят белезници и в килията — беше отговорът.
Дрънчейки с шпорите си, мъжете тръгнаха да излизат.
— Ами ние? — извика Лем. — Хей, трябва да ни разпитат, за да докажем невинността си!
Никой не им обърна внимание. С тъп звук вратата се затвори. Лем ядно изруга.
Ласитър седна на нара. Слънцето залязваше. Скоро съвсем се стъмни.
— Ще ви пуснат на свобода — рече той. — Но тогава тичайте колкото ви държат краката!
Братята го гледаха с неприязън.
— Ти се погрижи за собствената си кожа! — отговори злобно Лем.
Посред нощ Ласитър се стресна в съня си. Беше тъмно като в рог. Вратата срещу него се отвори и той чу глас:
— Свободни сте! Изчезвайте и повече не се мяркайте насам!
Двамата мъже изскочиха от килията, която помощник-шерифът беше оставил отворена и бързо ги последва. Ласитър се надигна, но беше вече късно. Вратата на затвора хлопна. Само след няколко секунди се чуха изстрели.
Ласитър разбра със сигурност, че животът му не струва вече нито цент, ако не успее по-скоро да се измъкне оттук. До края на нощта лежа буден. Непрекъснато мислеше за Фе и за семействата на братята й. Баримор беше една безмилостна свиня.
Денят отдавна беше настъпил, когато един от помощниците влезе и донесе на Ласитър супа в глинено гърне. Беше набит момък с огромен квадратен череп и катраненочерни коси и вежди.
— Здрасти, Ласитър! Ставай! Нося ти закуска.
Беше същият, който през нощта изведе братята навън. Ласитър беше запомнил гласа му. Той пусна крака надолу и седна на нара.
— Вярно, гладен съм! Но я виж! — и той протегна ръце, които все още бяха в белезници.
Помощник-шерифът кимна, бръкна в джоба си за ключа, отвори вратата, влезе, сложи канчето на масата, пристъпи към Ласитър и отключи желязната осмица.
Ласитър беше заложил всичко на карта. В миг скочи на крака, сграбчи помощник-шерифа и го блъсна на земята. Стовари му един удар право в лицето и светкавично измъкна револвера му от кобура, преди онзи да успее да се опомни. После го дръпна към себе си и насочи револвера под брадата му, с очи, отправени към вратата на затвора, която се затвори от само себе си. Но или помощникът е бил сам в офиса, или никой не беше чул.
— Ще съжаляваш за това, Ласитър — проговори прегракнало мъжът.
— Май ще натисна спусъка! Как се казваш? — попита Ласитър.