— Нат Хазард. Добре запомни това име!
Ласитър го ритна с коляно отзад и мъжът уплашено извика.
— Тази нощ ти изведе братята Парсън навън, нали?
— Теб никога няма да те освободим — прекъсна го мъжът и получи нов удар с коляно.
— Вие не ги пуснахте на свобода, а ги застреляхте навън — каза Ласитър. — Зад къщата. Нали чух изстрелите!
— Стреляхме във въздуха. Братята Парсън са свободни — заяви нагло Нат Хазард.
— Радвай се, ако е така — настави Ласитър. — Защото, ако сте ги убили, всички, които са взели участие в това дело, ще увиснат на бесилката. Кълна се, амиго!
— Ти май си въобразяваш, че вече си излязъл оттук! — изсмя се Нат Хазард. — Няма да е толкова скоро. Ти ще бъдеш обесеният, а не другите!
Ласитър не искаше да мисли защо тия типове оставяха в тая ситуация толкова неохранявани места. Може би защото досега Баримор не знаеше поражение. Но това скоро щеше да се промени. Ласитър беше твърдо решен да го унищожи.
Той удари помощник-шерифа със собствения му колт по главата и внимателно пусна на нара загубилия съзнание мъж. Белезниците взе със себе си. На вратата вдигна канчето и изпи набързо супата, като гледаше към вратата на офиса. Беше страшно гладен. Откак ядоха с Фе фасула с агнешкото, не беше вкусвал нищо.
Още не беше готов, когато вратата се открехна и един помощник-шериф провря главата си през нея. Съзря Ласитър и отвори широко очи и уста. Понечи да избяга и да я тресне след себе си, но Ласитър светкавично запрати тежкото глинено канче в главата му. Мъжът затвори очи и се строполи на земята.
С две крачки Ласитър се озова до вратата и се ослуша. После я отвори цялата и като не чу нищо, влезе в офиса. Беше празно. Двамата помощници бяха сами.
Ласитър взе револвера на втория помощник и излезе през задната врата. В обора намери кафявия си кон, седлото и всичките си неща.
Имаше още работа в Блу Уотър. Първо обаче трябваше да узнае как е Фе и да разбере дали братята й наистина са мъртви. Ако беше истина, значи Баримор беше убил четирима души от семейство Парсън. Затова трябваше да си получи заслуженото. Той нямаше да напусне града, преди да го е окачил на бесилката. По дяволите командирът, който го очакваше във Фармингтън! Не можеше току-така да изостави Фе и семейството й. Баримор беше богат човек. Ласитър ще го изправи пред съда и преди да увисне на бесилката, онзи негодник ще трябва да възстанови опожареното ранчо. Трябва да възмезди семейството за всички щети, и то в брой.
Успя да напусне незабелязано сградата, а също и града. Потегли по най-късия път към каньона Хако и когато стигна брега на Рио Хако, видя как срещу него в луд галоп се носи Фелиситас. Русата й коса се развяваше от вятъра. Тя замаха с двете си ръце. Отново яздеше мустанг, но не онзи бесен дявол от Долината на мустангите.
Ласитър спря, слезе от седлото и в същия момент тя пусна юздите на коня си, скочи на земята и се затича към него.
— Ласитър! — крещеше тя. — Ласитър!
Стройните й крака се носеха в бърз ритъм, очите й блестяха. Цялото й същество излъчваше щастие от новата среща с любимия. По едно време се спъна и за малко да се строполи на земята. Ласитър с един скок се озова до нея и я прихвана. Тя го прегърна и почна да го целува, като се смееше и плачеше от радост едновременно.
Ласитър я притисна здраво до себе си. Беше му изключително приятно да усеща близо до себе си стройното младо тяло и топлите й гърди. Целуна нежно очите й, нослето, врата. Тя притихна и затвори очи, за да се наслади на целувките му.
— Ти си свободен, Ласитър! — прошепна тя. — Знаех си, че ще дойдеш. Но къде са братята ми, тия дебелаци?
Ласитър притисна главата й до гърдите си и през косите й погледна нататък в каньона. И двамата бяха мъртви. Мъртви! Застреляни при опит за бягство, както беше написал онзи негодник още преди да им тегли куршума. Но как би могъл да каже това на Фе? Сърцето не му позволяваше да го стори.
— Къде са Лем и Ори? — попита отново тя и му се стори, че е разбрала нещо.
— Не зная — отговори предпазливо Ласитър. — Те ме откараха в Блу Уотър и оттогава не съм ги виждал.
Тя вдигна лице и впи очи в неговите.
— Ти си избягал от затвора?
— Да.
— Ласитър, моля те! Братята ми… — устните й затрепераха. — Разбери ме! Те не постъпиха честно с теб. Но са ми братя. Ако ги убиеш заради това, което ти сториха, аз…
И тя скри лице в гърдите му.
— Фе, аз се върнах само заради теб — увери я Ласитър и това беше самата истина. — Баримор ще продължи да ме преследва. Затова трябва да се махна оттук. Исках само да се уверя, че си на сигурно място. Имате ли убежище, където няма да открият теб и семействата на братята ти?