— А къде са Ори и Лем? Защо не се връщат? — продължи да пита Фе и се опита да прочете отговора в очите му.
— Сигурно ще потеглят насам като преден пост на Баримор. Затова е по-добре да ме няма, когато се върнат.
— Жените и децата са на сигурно място. Тук в каньона имаме скривалище, за което не знае никой. Но ти къде ще отидеш? Не познаваш тези места. Ще дойда с теб!
Тя се изплъзна от прегръдката му, отиде при мустанга си и се качи на седлото.
— Почакай! — помоли Ласитър и я последва. — Мисля, че е по-добре, ако останеш при жените и децата.
— Утре рано ще съм при тях. Хайде, ела! В планините знам няколко скривалища, които не са известни даже на Ори и Лем. Има дълго да ни търсят.
Той се поколеба.
— Ласитър, братята ми ще се сетят, че си тръгнал насам. Скоро ще бъдат тук. Моля те, ела!
Той се подчини на молбата й и докато яздеха, напрегнато размишляваше как по-безболезнено да й съобщи жестоката истина. Двамата излязоха от каньона и потеглиха нагоре към Долината на мустангите. Но на половината път Фе смени посоката. През прорязаната от пропасти планинска местност пътят водеше стръмно нагоре и те бяха принудени да слязат от конете и да ги водят за юздите. От около 2000 стъпки височина забелязаха под себе си група от двадесетина ездачи.
— Хората на Баримор! — посочи ги Фе. — Лем и Ори сигурно са с тях!
Ласитър дълго преди нея беше видял ездачите и беше сигурен, че Ори и Лем Парсън не са между тях.
Слънцето вече беше залязло, когато Фе спря пред една пещера.
— Вътре тече вода, има и място за конете. Само трябва да насечем дърва за огън. През нощта става много студено, а и аз съм малко зиморничава.
Тя му хвърли влюбен поглед и цялата поруменя. Той я взе на ръце и я целуна.
— Аз ще те топля!
— Не знаеш колко много те обичам, Ласитър! — прошепна тя и продължи да му го повтаря, докато двамата се озоваха върху постеля от клонки, покрита с връхната му дреха, голи и плътно прегърнати. Развълнуваната млада жена не можа да произнесе повече нито дума. Ласитър почувствува как лудо бие сърцето й, а когато сложи ръка върху стройното й тяло и започна да я милва, тя се разтрепера от глава до пети. Побиваха я ту горещи, ту студени тръпки. Тя се стресна леко, когато той проникна в нея, но бързо преодоля болката. Горещи вълни разтърсваха тялото й и скоро тя се отдаде напълно на удоволствията на любовта. После, напълно изтощена, тихо се сгуши в обятията на големия мъж, който, изпълнен с разбиране, й остави достатъчно време да се възстанови и да почувствува наново желание за любов.
6.
Баримор вдигна очи от бюрото си, когато откъм улицата шумно влезе Нат Хазард.
— Връща се и Уилям Ломакс с останалите. Май и те са нямали късмет. Или, въпреки всички заповеди, са убили копелето на самото място.
Тропот на копита се приближи до вратата, оставена отворена от помощник-шерифа. След минута ездачите спряха пред офиса и вътре влезе Уилям Ломакс, свали шапка и спря по средата на стаята.
Баримор сърдито изкриви лице. По вида на помощника му ясно личеше как е завършила акцията.
— По дяволите, Ломакс! Шестдесет мъже препускат навсякъде вече пети ден и не могат да открият един-единствен негодник!
— Сигурно е напуснал нашите места — отговори Ломакс.
— Открихте ли следи?
Ломакс поклати глава. Нат Хазард напрегнато наблюдаваше Баримор. Той присви очи.
— А в каньона Хако?
— Там няма никой. Нито жени, нито деца — каза Уилям Ломакс. — Целият каньон е свободен за стадата ви, сър!
— По-добре е да почакаме с това! Иначе хората ще си кажат, че и аз съм вътре в играта, за да си осигуря пасища. Трябва да е ясно, че сме премахнали крадци на добитък и бандити. И докато това не се разбере и в последната къща, ще почакаме с пускането на говедата.
— Да освободя ли хората? — попита Ломакс.
Баримор погледна през прозореца.
— Всички ли са наемници?
— Да, сър!
— Плати им и ги изпрати да си вървят!
Ломакс се обърна и закрачи навън с тежите си ботуши.
— В затвора Ласитър е разбрал, че животът му виси на косъм, и е офейкал, колкото се може по-бързо. Това е ясно, сър! — каза Нат Хазард.
Баримор се облегна назад в креслото и затвори главната книга, донесена му от счетоводителя. В момента сделките не го интересуваха. В главата му се въртеше единствено мисълта за Ласитър. Баримор добре познаваше хората. Затова този грамаден мъж го тревожеше.
— Ласитър не е страхливец!
Помощникът злобно се изсмя.
— Знам, той ме надви. Но това стана с хитрост.
— Как така ти не поиска да си отмъстиш?
Хазард втренчи очи в шефа си. Въпросът го свари неподготвен.
— Ласитър уби Харалд Берл и Лаурел Джуд — напомни му Баримор. — А те ти бяха приятели.