Но не, Нат не искаше да умира. Много му беше рано, нямаше и четиридесет години.
Ако си намери нова жена, която да му роди деца, животът ще започне отново. Не непременно в Блу Уотър.
— Стреля Джак Бенет! — чу се да казва той и се стресна от звука на собствения си глас. — Той уби и двамата.
— Логан Баримор ли ви заповяда?
— Да, разбира се. Естествено.
— А онази работа с Милтън и Бъд Парсън? — продължи разпита Ласитър.
Нат Хазард изруга вътрешно. Но нямаше как, вече си беше отворил устата.
— Заловиха Милтън и Бъд при опит за кражба на говеда — проговори той.
— Но двамата не са крали говеда, нали? — уточни Ласитър.
Нат Хазард се поколеба. Но каква полза да мълчи или да отрича? Така и така този кучи син знаеше всичко.
— Не, не бяха крали.
— А кон или пък сребърна лъжичка от къщата на Баримор?
— Нищичко.
— И ти ли беше един от свидетелите?
Нат Хазард се обля в студена пот. Искаше му се да потъне в земята от срам. Беше подал малкия си пръст на този тип и сега той щеше да го изстиска докрай.
— Да, аз бях между свидетелите. Нямаше как. Баримор щеше да убие всеки, който се скриеше или кажеше нещо различно от това, което е наредил той.
— Дал ти е пари. Колко?
— Петдесет долара — отговори Хазард.
— Чухте ли това, Ваша светлост? — попита Ласитър.
Нат Хазард подскочи, като видя как фигурата на съдията изникна от тъмното. Още един дух, помисли си той и ужасено се прекръсти. Но бързо си спомни, че и Ласитър беше човек от плът и кръв.
— Чух всичко, Хазард, и ми е трудно да го повярвам — рече съдията. — Утре ще дойдеш при мен да подпишеш протокола.
Утре! Имаше време. Ще отиде първо в офиса и ще разкаже всичко на Баримор.
— Хазард, не мисли за Баримор! — откъсна го от тези мисли Ласитър. — Ти добре го познаваш. Той е недоверчиво копеле. Ще усети, че си се раздрънкал, и ще накара да те убият на място, както е убил толкова други преди теб. Помисли добре!
— Ще дойдеш при мен да ми разкажеш всичко и ще подпишеш протокола — повтори съдията.
— Да, Ваша светлост — отговори Нат Хазард.
— Тогава да вървим, Ласитър! — рече съдията и тръгна към вратата.
Ласитър стана и отиде при Нат Хазард. Опря дулото на паркъра в гърдите му, наведе се и го погледна право в очите.
— И да не ти хрумне нещо друго, омбре! Иначе ще дойда и ще те грабна като истински дявол!
— Не! Да, да! — едва успя да каже Нат Хазард.
— Ако случайно не успея, ще съобщя на Баримор за нашия разговор. Тогава няма да има нужда да вземам живота ти. Недоверието и отмъстителността на Баримор не прощават и на старите приятели и ти много добре го знаеш.
— Да, знам го!
Ласитър изчезна като сянка. Нат Хазард чу само как външната врата се затвори. Той продължи да седи на стола, загледан втренчено пред себе си. Най-добре ще бъде да отиде веднага при Баримор. Обзе го истински ужас. Баримор нямаше да му повярва, както на никого досега не беше вярвал.
Някъде по брега на Рио Сан Хосе или в някоя плитчина на Рио Гранде някой рибар щеше да го намери с куршум в тила.
Не, трябваше да действува по-умно.
Нат обичаше дома си. Но какво ще означава той за него, когато вече ще е в отвъдния свят, изпратен там от Баримор или от Ласитър?
Не, хиляди пъти не!
Защо тогава веднага да не избяга от Блу Уотър? По дяволите къщата! В ада да гори Баримор, а също и Ласитър! Навън е тъмна нощ. Нека оня кучи син го търси в храстите утре сутринта…
Той стана и взе най-необходимото на един мъж, който си пробива път в Дивия запад. Смяташе да отиде чак до океанския бряг, за да бъде в безопасност.
Със седлото през рамо, влачейки след себе си пълен чувал, той излезе от къщата и тръгна към обора. Сърцето му се удряше в гърдите, но Нат беше доволен, че му е дошло на ума да напусне този проклет град. Оседла коня си, закачи чувала и пакетите отстрани и го поведе за юздите към вратата.
Кой го хвана за рамото? Той се вцепени и почувствува как го побиват студени тръпки. Беше ли това костеливата ръка на смъртта? Толкова се уплаши, че мислите му се объркаха.
Беше Ласитър с проклетия си паркър, голямата пушка, чиито цеви бяха скъсени до една педя, за да могат сачмите да се разпръскват по-надалеч. Нат Хазард знаеше, че с нея човек можеше да бъде направо разкъсан.
Но не само това го уплаши. Той не смяташе, че ще свърши от изстрела на паркъра. Най-важното беше да избегне отмъщението на Баримор, но едва ли щеше да успее, защото Ласитър беше дошъл в обора, за да му попречи.
— Ти, изменнико! — проговори грамадният мъж зад гърба му. — Дали първо да ти стоваря един по тиквата, или да получиш куршум, за да разбереш най-после, че пътят за тебе е само един: към съда!