Нат Хазард не се помръдна. Не можеше нито да ходи, нито да говори, а и не знаеше какво да каже.
— Свали седлото и отнеси нещата си обратно! — заповяда Ласитър. — Коня остави тук, в тъмното ще си счупи краката.
Най-после Нат Хазард се раздвижи. Без да се противи, той се подчини на заповедта и Ласитър отпусна двуцевката си.
Като излезе от обора. Нат Хазард никъде не видя Ласитър. Той обаче добре знаеше, че този тип е някъде наблизо с насочена към него пушка.
Тази нощ Хазард изобщо не заспа. Изтегна се на леглото и дълго лежа буден. Непрекъснато се питаше защо одеве в обора просто не се обърна, не извади колта си и не стреля в Ласитър. Онзи кучи син нищо нямаше да види в тъмното. Беше напълно сигурен, че Ласитър е някъде около къщата и го пази, но не посмя да се промъкне навън с пистолет в ръка и да го открие. Баримор също уважаваше този негодник. И с право, както вече беше разбрал Нат Хазард.
Сутринта Хазард стана рано. Не беше гладен, затова си наля чаша уиски и я изпи наведнъж.
После излезе от къщи и тръгна към съда. Ласитър не се виждаше никъде, но Хазард беше сигурен, че го следва по петите.
Съдията го видя отдалеч и отвори вратата.
— Имаш шанс да избегнеш наказанието, Хазард! — посрещна го той дружелюбно.
Нат Хазард свали шапка, спря се и смутено го изгледа.
— Винаги съм мислил, че сте на страната на мистър Баримор, Ваша светлост!
— Не само ти мислиш така, синко — усмихна се мъдро съдията. — А и така си беше. Какво можех да предприема сам срещу този дявол? Затова бях принуден да играя по свирката му. Но през цялото време чаках да се появи някой като Ласитър. Тази надежда никога не ме напускаше. Както и много други хора в този град! Никога ли не ти е хрумвало подобно нещо, Хазард?
Нат Хазард се замисли дълбоко и кимна.
— Наистина! Прав сте, Ваша светлост!
— Снощи провъзгласих Ласитър за градски маршал — продължи съдията. — Щом събера достатъчно доказателства срещу Баримор, Ласитър ще го арестува и ще го изправи пред съда. Още мнозина други ще увиснат на въжето заедно с него. Не и ти, Хазард! Ти си разумен мъж!
— А нима имате доказателства срещу Баримор, Ваша светлост?
Двамата влязоха в кабинета и съдията посочи дебела папка.
— Седни, Хазард, и прочети какво пише вътре! — подкани го той. — Тогава ще разбереш, че е настъпил часът на Баримор. Последният!
Нат Хазард огледа купчината изписани листа и почувствува облекчение. Значи той не беше единственият, който ще помогне за наказването на Баримор. Седна и запрелиства отгоре-отгоре подредените документи. Явно Логан Баримор вече не беше толкова силен и страшен, че да трепери от него както досега.
Старият джентълмен седна срещу него. Чувство на уважение към съдията обзе Нат Хазард. Ето че този възрастен мъж, когото досега беше смятал за оглупял старец, години наред беше работил тайно срещу Баримор.
Съдията му подаде лист и молив и се усмихна.
— Напиши всичко, което знаеш за смъртта на четиримата братя Парсън и за хората от каньона Хако.
Нат Хазард започна да пише. Папката беше дебела и тежка. Той не беше сам. Позицията на Баримор беше много по-слаба, отколкото беше предполагал. Сега той се почувствува вече по-добре. Съдията беше събрал свидетелства от поне две дузини хора. Ако Баримор реши да ги избие всичките…
Нат Хазард беше твърдо решен да офейка през девет планини в десета, преди Баримор да успее да го погуби.
„Аз, Нат Хазард, миньор, златотърсач, работещ в компанията «Уелс Фарго», преден пост на ранчо и помощник-шериф на Блу Уотър, дълги години съм яздил коня си в служба на един кучи син, без да зная това…“
Така започна своите показания Нат Хазард. След това подробно описа как са намерили смъртта си братята Парсън. От време на време той вдигаше очи и всеки път съдията се усмихваше окуражително и поклащаше голямата си глава. Хазард сам се изненада от способностите си. Никога не си беше представял, че може да напише сам толкова изречения едно след друго.
— Колко време трябва да бъда на ваше разположение в Блу Уотър, Ваша светлост? — попита Нат уж между другото.
— Щом напишеш името си под протокола, вече не е нужно да оставаш в града — отговори съдията.
И така, Нат Хазард написа всичко, което знаеше, и след като се подписа с името си, свали звездата от гърдите си и я сложи на масата.
Съдията здраво стисна ръката му.
— Хазард, ти направи голяма услуга на целия град.
Нат Хазард се изправи и се протегна. Беше горд със себе си. Въпреки това нямаше намерение да остава в Блу Уотър по-дълго, отколкото беше необходимо. Не искаше и да знае как ще завърши борбата срещу Баримор. Искаше само да се махне оттук, да отиде далеч, колкото се може по-бързо.