— Съдията има сестра в Ню Йорк — каза Ломакс и тръгна към вратата. — Тя е единствената му роднина. Не вярвам Даунуей да ви каже нещо повече.
Мак Даунуей беше на седемдесет години. Беше нисък, слаб и ходеше силно приведен. Той познаваше не само земята и хората. Допреди няколко години беше отговарял за домакинството в къщата на съдията. Хванал с лявата си ръка шапката и притиснал с нея дясната, която силно трепереше, той слезе в офиса и леко се поклони.
— Викали сте ме, сър. С какво мога да ви услужа?
— Ти живееш при дъщеря си, Даунуей — посрещна го Баримор. — Така ли е? Как я карате?
— Бедни сме, мистър Баримор.
— И аз така чух! — Баримор извади банкнота от сто долара и я размаха. — Виж това! Ще ти го дам, ако ми помогнеш. Съдията изчезна. Страх ме е, че се крие някъде. Би ли могъл да ми дадеш идея къде да го търся?
— Крие ли се? Защо да се крие?
Баримор и Ломакс се спогледаха. Ломакс беше влязъл след стареца и беше затворил вратата.
— И аз това се питам, старче. Защо се е скрил? Щом го намерим, смятам, че ще ни разкаже всичко. Но непременно трябва да го открием. Къде би могъл да бъде? — Баримор вдигна отново ръка. — Само не ми говори за сестра му в Ню Йорк, със сигурност не е там.
Старецът се ухили:
— Не е ли? Аз си мислех, че е точно там. Нали казахте, че се е скрил?
— Има си причини да е наблизо — някъде между нашия град и Рио Гранде. Човек като съдията все трябва да има някъде приятели.
Даунуей махна с ръка.
— Всички измряха! Пекарят и дърводелецът, които заедно с него бяха първите…
— Даунуей, не говоря за Блу Уотър! Предполагам, че се е приютил в някое ранчо или ферма. Вече от много години е съдия. Сигурно има доста хора, които са му задължени.
— Дори от следващото поколение — добави Уилям Ломакс. — Ако някой помогне на баща ми да се измъкне от неприятно положение, аз ще съм му благодарен до края на дните си!
Даунуей потърка чело.
— Старият Брукър му беше добър приятел — рече най-после той.
— Банковият счетоводител Брукър?
Старецът кимна.
Баримор извъртя очи.
— Нали ти казах, никой от града не ме интересува.
— Старият Брукър вече от няколко години е в гробищата — продължи Даунуей и притисна силно дясната си ръка, която трепереше. — Но синът му е жив. При един спор за водно право със съседа му съдията се произнесе в негова полза. Съседът вече го няма. Синът на Брукър изкупи и неговата земя и днес е господар на голямо ранчо близо до Санта Доминго. Доколкото знам, отглежда свине или овце, нещо такова.
— Свине? — Баримор отвратен изкриви лице. Свинското месо идваше на мода. Само като си помислеше за това и стомахът му се преобръщаше. Тази мода бяха донесли преселниците от Европа и тя постепенно се разпространяваше навсякъде в щатите.
— Искате ли да знаете още нещо, мистър Баримор? Или мога вече да получа стотачката?
Баримор му даде парите и го пусна да си върви.
— Санта Доминго — това не е ли твърде далеч? — попита Ломакс. В гласа му се четеше съмнение.
— Дотам са два дни път на кон.
— Ласитър отсъствува доста дълго време — подхвърли Баримор. — Няколко дни! Вземи една дузина мъже и не щадете конете!
— Една дузина ли? Как ще ги събера толкова бързо?
— И преди всичко Бенет! Този тип познава документите и ще ти каже дали всичко е вътре, ако откриете съдията в онова ранчо. Свине! Как могат изобщо да го помислят!
— Печелят се добри пари.
— Не може за пари да се прави всичко — Баримор поклати глава с отвращение. — Възможно ли е да се яде животно, което мирише толкова лошо?
— Свинята вони, защото я отглеждат в кочина, а не навън сред природата. Свинете се движат колкото се може по-малко, за да натрупат сланина. То е като с мечата шунка — тя е най-тлъста след зимния сън и тогава е най-вкусна.
— Като те слушам какви ги дрънкаш, ми идва да се прекръстя три пъти от благодарност, че съществуват говедата! Хайде, тръгвай, и не забравяй за Бенет!
— Първо да видя колко мъже ще се съберат — каза Ломакс и бързо излезе.
Баримор се изправи и отиде до прозореца. Той скръсти ръце и се загледа надолу по Мейн Стрийт. Всъщност нямаше нищо особено за гледане. Животът си течеше, както винаги досега. Той погледна към канцеларията. Новият помощник-шериф, когото беше назначил, стоеше облегнат на вратата и изглеждаше доста отегчен. Този човек беше на служба при него едва от няколко седмици и Баримор почти не го познаваше, но Ломакс беше гарантирал за него.
Баримор неволно се сети за Нат Хазард. Това невярно копеле! Какво ли беше накарало тоя тип да го очерни пред съдията и после да побегне презглава? Най-добре да го потърси и като го доведат в Блу Уотър, да го покаже за назидание пред всички!