— Знаеш ли какво? Ще им измисля имена! — каза Фе, все още напълно завладяна от гледката на уловените мустанги.
— Много добре, утре ще ги напоим, ще ги нахраним и ще ги кръстим. Сега обаче помисли най-после и за мен! Гладен съм като вълк.
— Господи! — сепна се тя. — Съвсем забравих. И аз съм гладна.
Тя най-после скочи от оградата, хвана се за рамото на Ласитър и ловко се настани на коня му. Засмя се, притисна се до него и нежно потърка носа си в неговия.
— Яденето отдавна е стоплено, знаеш ли? — Тя го целуна и се отпусна в прегръдката му.
Ласитър беше трогнат. Той пришпори жребеца си и поведе нейния кон за юздата. Фе беше щастлива от сполучливия лов. А в какво състояние беше, когато я измъкна от ранчото на Баримор! Но не трябваше да мисли вече за това. Ласитър се зарадва на идеята си да доведе Фе в Долината на мустангите.
Конете преминаха опънатите платнища и излязоха на открито. Изведнъж Ласитър спря. Върху красивото лице на Фе падна тъмна сянка, щом съзря застаналите пред колибата мъже.
— Ласитър, ако само някой от тях ме докосне… ще се убия, ще се застрелям! — изплака тя и скри лице на гърдите му.
— Не, за Бога! — изскърца със зъби той. — Няма да убиеш себе си, а копелето, дето иска да ти причини зло. И то сега, веднага!
Тя се сви в него, без да поглежда натам. От колибата излезе Логан Баримор. Кръглата му плешива глава блестеше на слънцето.
— Ласитър, време е да се предадеш — извика гръмко той. — Признай, че си победен. А и жената с теб също е наша.
Ласитър изпитателно се огледа. Двадесет мъже бяха насочили оръжията си срещу него и Фе. Ето това беше най-противното! Фе седеше пред него, тя щеше да получи всичкото олово в тялото си.
Трябваше много добре да претегли всичко, защото беше ясно, че ако се предаде, с него е свършено.
Не, по дяволите! Никога досега не се беше предавал без борба, ако имаше дори най-малък шанс да победи.
— Внимавай, моето момиче — пошепна той. — Дръж се здраво за мен! Ще се спусна на земята и бързо ще се скрием зад платнищата!
— О, Ласитър! — въздъхна уплашено тя и се долепи за него.
— Да, уловихте ме — каза високо Ласитър. — Но дали ще можете да ме задържите, проклети кучи синове!
Ласитър беше бърз като светкавица. Хвърли се заедно с Фе назад от коня, претърколи се настрани, скочи на крака и гръмна два пъти. Барутният дим прикри отстъплението му. Само две крачки — и двамата бяха зад платнищата.
Благодарение на бързата си реакция, Ласитър успя да изненада Баримор и неговата банда убийци.
Стана още едно чудо!
Подплашени от гърмежите, конете им подскочиха, а кафявият жребец на Ласитър се извърна и се втурна след господаря си.
Ласитър не се поколеба нито секунда. Това беше истински шанс! Близо до колибата нямаше коне. Бързо се метна на седлото заедно с Фе, и с десния си крак изрита напречните дъски от входа на кошарата.
В див галоп кафявият жребец излетя навън. Ласитър го пришпори направо през долината, като внимаваше да остава скрит зад платнищата.
Зад него се чуха крясъци. Профучаха няколко куршума, но с увеличаване на разстоянието тропотът на копитата заглуши всички други шумове. Ласитър направи голям завой и подкара коня надолу в каньона Хако, за да избегне стръмната пътека през планинските хребети и зъбери. Слънцето остана зад него, когато пресече скалистите места и слезе в каньона.
Те трябваше да тръгнат на изток, към Рио Гранде, но той потегли на запад, за да заблуди преследвачите си. Слънцето беше почнало да залязва, но още дълго време щеше да е светло. Въпреки всичко Ласитър се надяваше, че ще се отърве от преследвачите си, когато навлезе в каньона. През нощта щеше да направи завой и да се насочи обратно на изток. Щом скрие Фе в ранчото на Брукърови, ще се върне обратно и тогава Баримор и хората му ще има да се чудят!
Но в този момент ги сполетя беда. В пресъхналото корито на Рио Хако, още преди да бяха излезли от каньона, конят им мина близо до една изтегнала се на слънцето, задрямала или дебнеща плячката си гърмяща змия. Влечугото изхвърча като стрела напред и едва в този момент останалите го забелязаха. Ласитър моментално изстреля четири патрона и разкъса змията на парчета. Въпреки че беше реагирал бързо, кафявият жребец изцвили глухо и мъчително, разкрачи крака и спря.
Ласитър и Фе скочиха на земята. Момичето се уплаши, когато чу внезапно револверните изстрели. Сега пронизително изпищя при вида на разкъсаната змия.
Четири изстрела! Това беше съдбоносна грешка. Преследвачите сигурно щяха да загубят следата в сухото и каменисто речно корито, но вече знаеха посоката.
Ласитър обряза раничката от змийското ухапване и изсмука кръвта, но жребецът падна на задните си крака, свлече се и бавно се повали настрани. Ласитър се надигна и изруга. Фе отиде при него и сложи ръка на рамото му. Тя добре разбираше какво означава и за двамата смъртта на коня. Колкото и необятен да беше каньонът, нямаше как да се измъкнат пеш, ако преследвачите им бяха на коне.