Откриха двете семейства в скална пещера над страничен ръкав на Рио Сан Хосе. Фе не беше на себе си от радост. Тогава Ласитър използва удобния случай да се измъкне незабелязано.
Върна се в Блу Уотър и се настани в хотела. На следващата сутрин щеше да потегли към Фармингтън и се надяваше, че Бригада Седем от Вашингтон ще прояви разбиране, ако той представи точен и подробен отчет. Но за това беше нужно време. Поне половината нощ, която би могъл да прекара много по-полезно.
От добрите му намерения обаче не излезе нищо.
На стълбите го пресрещна красиво момиче с къдрава черна коса. Хубавицата дръзко поклащаше бедра и Ласитър беше сигурен, че е спечелила на улицата парите за нощуване в луксозния хотел.
Тя се спря пред него и кокетно го изгледа:
— Вие ли сте Ласитър?
Той се усмихна. Името му беше известно в града. Ето че госпожиците вече идваха да разберат лично какво толкова има в него.
— Да, аз съм Ласитър. А ти коя си, хубаво дете?
Красивото й лице стана строго, сякаш го засенчи тъмен облак.
— Аз съм майор Гвен Гордън! — отговори наперено тя. — Доста време те чаках във Фармингтън. Аз съм твоят командир. Ако веднага не тръгнеш с мен, някой от шефовете във Вашингтон непременно ще ти отреже портупея.
Ласитър беше слисан, но бързо се окопити.
— Ще дойда с теб, само ако се опиташ да ми отрежеш пискюлите — отговори той. — Ако нямаш достатъчно остър нож, аз имам. Но тежко ти, ако не успееш…
Тя го погледна в очите.
— Донесох си нож!
Ласитър се засмя.
— Тогава предлагам веднага да вървим в стаята ти!
Тя увисна на ръката му, сякаш беше наистина момиче от улицата, и двамата тръгнаха нагоре по стълбите. Все пак и Ласитър беше само един мъж.