Тъкмо преминаваха върха на скалите и пред очите на Ласитър се разкри зелена клисура със стръмни стени. Тук работеха ловците на коне. На мустанги!
Бяха издигнали високи бели стени от корабно платно, които заблуждаваха мустангите, че са истински скали. Те скриваха от очите на дивите коне приготвения им капан, в който неминуемо попадаха, когато, подкарани от викачите, искаха да избягат между предполагаемите скали.
Това обаче не беше каньонът Хако. В тази долина братята на Фелиситас ловяха мустанги. От другата страна имаше барака и площадка за обяздване. Това личеше по двете кошари, в които оседлаваха диво отбраняващите се четириноги.
Фелиситас насочи жребеца към хижата.
— Дотук може да се стигне само през каньона Хако — обясни тя на Ласитър, когато слязоха пред колибата. — И докато аз съм тук, братята ми няма да пуснат никого да се качи горе.
— Значи тук все още има диви коне? — попита Ласитър и се огледа с интерес.
— От хубави по-хубави! — въодушевено отговори Фелиситас. — Сега са на север. Вчера наблюдавах две млади жребчета. Ако имаме късмет, първото стадо ще се появи само след два-три дни.
„Ако имаме късмет!“ Какво искаше да каже? Дали говореше за себе си и братята си, или мислеше и за него? След два-три дни! Ласитър искаше да си отспи, а и жребецът му се нуждаеше от почивка. После обаче трябваше да продължи пътя си. Очакваше го командващият на Бригада Седем. А подобна отлагателна причина, колкото и руса и стройна да е, не можеше да бъде призната от неговите хора. Хубавичко щяха да го наредят!
— Погрижи се за коня си! Аз ще приготвя нещо — рече Фелиситас и Влезе в колибата.
Ласитър хвана юздата и поведе кафявия жребец към преграденото място. Зад оградата забеляза великолепен мустанг, който пасеше свободно, но беше вързан с дълго въже за едно дърво и носеше букаи на предните си крака. По този начин конят правеше само малки крачки и не можеше да развали всичко наоколо в стремежа си да се освободи. Жребецът обърна към тях интелигентните си очи.
Ласитър свали седлото от коня си и го пусна да пасе свободно. Зад кошарата през долината течеше малка рекичка. Кафявият жребец веднага препусна натам. Мустангът изцвили, сякаш искаше същите права и за себе си. Десет подскока в едната посока, десет в другата, с високо вдигната глава и с очи, вперени в кафявия жребец.
В този момент от колибата излезе Фелиситас.
— Кротко! — извика тя и плесна с ръце.
Мустангът спря, обърна се към нея и размаха опашка.
— Доведох го със себе си тук горе — обясни тя на Ласитър, — за да не скучая и онези в каньона да не ме обвиняват, че само ям и нищо не върша.
— Обяздваш ли го?
— Той е едно проклето копеле, псе от преизподнята! Като се съблека, ще те уплаша. Цялата съм на сини и зелени петна. — Тя се върна в колибата. — След пет минути ще ядем.
Ласитър дълго гледа след нея с присвити очи. „Като се съблека…“ Дали наистина е още момиче? Почти повярва в това…
Мустангът отново изцвили, но скоро наведе глава и продължи да пасе. Жребецът на Ласитър жадно пиеше вода. Когато утоли жаждата си и се обърна към сочната трева, Фелиситас повика Ласитър.
Той пристъпи вътре и свали новия стетсън от главата си. Фелиситас, която носеше тенджерата от печката на масата, изненадано спря.
— Имаш добри маниери — промълви учудено тя.
— Братята ти не правят ли така? — ухили се Ласитър.
— Ах, те ли? Никога не си свалят шапката, а и се протягат по време на ядене.
Ласитър седна и през цялото време внимаваше да не опира лактите си на масата.
Имаше агнешко с фасул. Как ухаеше само! Едва по време на яденето той забеляза колко много е огладнял.
— Отлично! Много хубаво готвиш, Фе!
— Само го притоплих. Сготвих го, когато дойдох тук горе. Не обръщам голямо внимание на яденето.
— Дни наред ядеш едно и също?
Тя се засмя.
— Всеки ден да готвя — твърде много работа. Пък и не ми е приятно. Когато съм в ранчото, никога не готвя. Само когато съм сама, както тук горе.
— Кой те научи да обяздваш коне?
— Сама. Гледах братята си да плуват и когато един ден паднах във водата, вече можех да плувам. С обездката беше същото. Бяхме уловили един черен жребец. Същият негодник като онзи отвън. Когато вече никой не смееше да го яхне и братята ми искаха да го оставят за товарен кон, аз посмях да се кача отгоре му. Едва не ми счупи кръста. Но пък му изкарах всичкия въздух от конските дробове. Два пъти повторих този номер. После вече придоби по-добри маниери. По това се познават добре възпитаните коне. Че имат маниери. С мъжете е същото. За съжаление братята ми са зле възпитани.