— А какво е имало на мястото преди „музея“ на Шотъм?
— Малка свинеферма.
— Значи тези хора трябва да са били убити, докато сградата е била „Музеят на Шотъм“?
— Точно така.
— Мислите ли, че извършител е бил Шотъм?
— Невъзможно е да се каже засега. Повечето от онези стъклени парченца, които намерих в тунела, са предимно от счупени епруветки и дестилационна апаратура. Върху тях намерих следи от най-различни химикали, които още не съм анализирал. Трябва да узнаем много повече за Дж. К. Шотъм и за неговия „музей с чудатости“. Питам се дали бихте била така добра да ме придружите?
Той услужливо отвори вратата на кабинета й и Нора машинално го последва в коридора. Той продължи да върви, стигнаха до асансьора и се изкачиха на петия етаж. Когато вратите на асансьора се отвориха с изсъскване, Нора изведнъж дойде на себе си.
— Чакайте малко. Къде всъщност отиваме? Имам работа!
— Както вече казах, нуждая се от помощта ви.
Бодна я чувството на раздразнение. Пендъргаст говореше толкова самоуверено, сякаш времето й вече му принадлежеше.
— Съжалявам, но аз съм археоложка, а не детектив.
Той повдигна вежди.
— Има ли разлика?
— Какво ви кара да мислите, че ще се заинтересувам?
— Вече се заинтересувахте.
Нора се вбеси на дързостта му, макар че беше напълно прав.
— И какви по-точно обяснения ще дам на шефовете в музея?
— Именно това, доктор Кели, е целта на посещението ни.
Той посочи една дъбова врата в дъното на коридора, върху която бе закована лъскава месингова табелка с името на обитателя; й.
— О, не! — изстена Нора. — Не.
Намериха Роджър Бризбейн удобно настанен на стола си в стил „Баухаус“, с безупречна риза от „Търнбул & Асър“ с навити маншети — стопроцентов адвокат. Толкова високо ценените от него скъпоценни камъни си лежаха в стъклената — кутия и внасяха единствената топлинка в студения, безупречен кабинет. Той кимна към двата стола срещу писалището си. Не изглеждаше да е в добро настроение.
— Специален агент Пендъргаст — рече Бризбейн и вдигна глава от дневника на срещите си, без изобщо да забелязва Нора. — Защо това име ми звучи познато?
— Работил съм в музея и преди — отвърна Пендъргаст с най-сладурския си акцент.
— За кого работихте?
— Не ме разбрахте. Казах, че съм работил във музея, а не за музея.
Бризбейн махна с ръка.
— Няма значение. Господин Пендъргаст, обичам да прекарвам предобедите си у дома. Не мога да разбера що за спешен случай изисква присъствието ми в кабинета в този час.
— Престъпниците никога не спят, господин Бризбейн.
На Нора й стори, че долови в тона на Пендъргаст нотка сарказъм.
Погледът на Бризбейн се спря върху Нора, после отново се отклони.
— Доктор Кели има свои отговорности тук. Мисля, че обясних ясно това по телефона. Обикновено музеят с радост помага на ФБР, но просто не виждам как можем да ви бъдем полезни в този конкретен случай.
Пендъргаст не отговори, погледът му се спря върху скъпоценните камъни.
— Не знаех, че сапфирът „Могул стар“ е изваден от публичната експозиция. Това наистина е „Могул стар“, нали?
Бризбейн се размърда на стола си.
— Сменяме периодично експонатите, за да могат посетителите да видят нещата, които държим в хранилищата.
— А вие държите — м-м-м — излишните предмети тук…
— Господин Пендъргаст, както казах, не виждам как можем да ви помогнем.
— Това е било уникално престъпление. Вие разполагате с уникални ресурси. Аз трябва да се възползвам от тези ресурси.
— Споменатото престъпление в музея ли е извършено?
— Не.
— На територията на музейна собственост?
Пендъргаст поклати глава.
— Боя се, че в такъв случай отговорът е отрицателен.
— Това последната ви дума по въпроса ли е?
— Абсолютно. Не искам музеят да се забърква по никакъв начин с работата на полицията. Намесата ни в разследвания, съдебни процеси, мръсотии е сигурен начин да вкараме музея в нежелани спорове. Мисля, че това ви е добре известно, господин Пендъргаст.
Пендъргаст извади лист хартия от джоба на жилетката си и го постави пред Пендъргаст.
— Какво е това? — попита Бризбейн, без да го поглежда.