Пък се изсекна тъй шумно, сякаш наду тромпет, избърса очи.
— Ако узнае, че скъпоценната му колекция е свършила тук, горкият Тинбъри сигурно ще се обърне в гроба. Смятал е, че има безценна научна стойност. Това, разбира се, е било във времето, когато много от уредниците на музеи са били любители с твърде малки научни познания.
Нора посочи разписката.
— Това тук изглежда доказва, че Шотъм е дал на Макфадън екземпляри за сметка на извършената от него работа.
— Обичайна практика.
— Значи част от тези екземпляри са от колекцията на Шотъм?
— Несъмнено.
— Мога ли да изследвам и тях?
Пък засия.
— Ще преместя всичко в залата за изследвания, ще бъде върху масите. Ще ви се обадя, когато е готово.
— Колко време ще ви отнеме?
— Един ден.
Лицето му се изчерви от удоволствието, че може да бъде от полза.
— Няма ли да ви трябва помощ, за да преместите всичките тези неща.
— О, да. Ще ми помогне моят помощник Оскар.
Нора се огледа.
— Оскар ли?
— Оскар Гибс. Обикновено той работи за отдела по остеология. Там нямаме кой знае колко посетители. Ще го извикам да помогне тук.
— Много мило от ваша страна, господин Пък.
— Мило ли? Удоволствието е изцяло мое, скъпо момиче!
— Ще доведа и един колега.
Облак на несигурност засенчи лицето на Пък.
— Колега ли? Има правила по безопасността, а и с всичките тези нови охранители… — той се поколеба, доста объркан.
— Правила ли?
— Допуска се само персонал от музея. Преди архивът беше отворен за всички, но сега достъпът е ограничен само до персонала на музея. И до надзорниците…
— Специален агент Пендъргаст е… ъ-ъ-ъ… — свързан с музея.
— Агент Прендъргаст ли казахте? Да, името му ми е познато. Спомням си го сега. Онзи господин от Юга. О, Господи — по лицето на мъжа за миг пробяга нещастно изражение. — Е, добре, добре, както искате. Ще ви очаквам утре в девет часа.
Втора глава
Патрик Мърфи О’Шонеси седеше в кабинета на капитана на участъка и го чакаше да приключи с телефонния разговор. Чакаше вече пет минути, но досега Картър дори не го бе погледнал. Което за него бе добре дошло. О’Шонеси разглеждаше безучастно стените, погледът му се плъзгаше по наградните плакети и купите, спечелени на състезания по стрелба, докато най-сетне се оживи, когато се спря върху картината на отсрещната стена. На нея бе изрисувана малка хижа в някакво блато, нощем, при пълна луна; прозорчетата на хижата хвърляха мека жълта светлина върху водата. Тема на несекващи шеги в седми участък беше фактът, че техният капитан, с цялата му маниерност и претенции за култура, държеше гордо окачено в кабинета си такова сълзливо пейзажче. Говореше се дори да съберат пари и да направят дарение за замяна на тази отблъскваща картина с нещо по-свястно. И О’Шонеси се бе смял с останалите, но сега намираше картинката за трогателна. Всичко беше толкова трогателно.
Изтракването на слушалката върху вилката го извади от унеса му. Той вдигна глава в мига, в който Къстър натискаше бутона на интеркома.
— Сержант Нойс, елате тук, моля.
О’Шонеси отклони погледа си. Това не беше добър знак. Хърбърт Нойс, наскоро прехвърлен от отдела за вътрешни разследвания, беше личният помощник и блюдолизец нумеро уно. Определено се заформяше нещо неприятно.
Нойс влезе в кабинета почти на минутата с обичайната си мазна усмивка, която разчупваше гладките черти на лицето му, приличащо на муцуната на пор. Кимна учтиво на Къстър, игнорира О’Шонеси и седна на най-близкия до писалището стол, дъвчейки както винаги дъвка. Кльощавото му тяло едва успя да направи малка хлътнатина в тъмночервената кожа на стола. Толкова бързо се появи, че сякаш се бе мотал току пред вратата. О’Шонеси си помисли, че сигурно беше правил тъкмо това.
Най-сетне Къстър се обърна към О’Шонеси.
— Пади? — рече с високия си тънък глас. — Как се чувства напоследък последното ирландско ченге в полицията?
О’Шонеси изчака достатъчно дълго, за да не прозвучат думите му нахално и отговори:
— Името ми е Патрик, сър.
— Патрик, Патрик. Мислех си, че ти викат Пади — продължи Къстър, част от високомерието му се бе изпарила.
— В полицията има още доста ирландци, сър.
— Да де, ама колцина се казват Патрик Мърфи О’Шонеси? Искам да кажа, че това си е ирландско, нали? Все едно като Хаим Моше Финкелщайн или Вини Скарпета Готи дела Гамбино. Етнически звучи. Много етнически. Но ей, не ме разбирай погрешно. Етническото е добро.
— Много добро — вметна Нойс.
— Винаги съм казвал, че в полицията трябва да имаме разнообразие. Нали така?