— Някаква идея кой е бил приютът?
— Невъзможно е да се каже. В Манхатън през деветнайсети век е имало доста такива приюти. Наричали са ги „домове на индустрията“. Приемали са изоставени деца, сираци и избягали от дома хлапета. Сурови, жестоки заведения, държани от т.нар. религиозни дейци.
— Можете ли да датирате по-точно роклята?
— Не много точно. Изглежда доста трогателна имитация на един стил, популярен около началото на осемдесетте години на XIX век, наричан „Мод Мейкин“. Момичетата от приютите обикновено се опитвали да копират модели, които си харесвали от популярни списания и рекламите в евтините издания. — Доктор Уелсли въздъхна, сви рамене. — Това е, боя се, че не мога да кажа нищо повече.
— Ако ви дойде още нещо наум, можете да се свържете с мен чрез сержант О’Шонеси.
Доктор Уелсли погледна към табелката с името на О’Шонеси и кимна.
— Благодаря ви, че ни отделихте от времето си. — Агентът от ФБР започна да свива роклята. — Между другото изложбата, която уредихте миналата година, беше чудесна.
Доктор Уелсли кимна отново.
— За разлика от повечето музейни експозиции в тази имаше чувство за хумор.
Скрита в опаковъчната си хартия, роклята изгуби ужасяващата си сила. Мрачното чувство, което витаеше в стаята, започнала се разсейва. О’Шонеси се улови, че повтаря думите на Къстър: какво търси един агент от ФБР в случай отпреди 120 години?
— Благодаря ви, че сте забелязали онова, което нито един от критиците не видя — отвърна жената. — Да, експозицията бе замислена като забавна. Когато човек се задълбочи и най-накрая я разбере, човешката дреха може да представлява и великолепен абсурд, извън необходимостта от топлина и скромност.
Пендъргаст се изправи.
— Доктор Уелсли, вашата експертна оценка бе изключително ценна.
Доктор Уелсли също се изправи.
— Моля, наричайте ме София.
О’Шонеси забеляза, че тя гледаше Пендъргаст с подновен интерес.
Пендъргаст се поклони и се усмихна. След което се обърна и тръгна. Уредничката заобиколи писалището си, за да го изпрати до преддверието. Пред външната врата София Уелсли се спря, изчерви се и каза:
— Надявам се да ви видя отново, господин Пендъргаст. Може би скоро. Може би за вечеря.
Последва кратко мълчание, Пендъргаст не отвърна нищо.
— Е — рече оживено уредничката, — знаете къде да ме намерите.
Двамата преминаха отново през блъсканицата на пълните със съкровища зали, покрай мощи, инкрустирани със скъпоценни камъни, покрай гръцки статуи и червени вази от Атика, и се спуснаха по изпълнените с народ стълбища към Пето авеню. О’Шонеси си подсвиркваше припева от „Smooth operator“ на Шаде. Ако Пендъргаст го чуваше, той не се издаде с нищо.
Малко след това О’Шонеси вече се плъзгаше в белия кожен пашкул на ролса. Когато вратата се затвори със солидното и вдъхващо доверие „щрак“, се възцари отново благословена тишина. Още не можеше да реши какво да си мисли за Пендъргаст — може би този мъж, въпреки твърде тежкарския си вкус, заслужаваше доверие. Във всеки случай обаче знаеше едно — ще си отваря очите на четири.
— През парка — към Нюйоркския природонаучен музей, моля — каза Пендъргаст на шофьора. Когато колата се ускори в трафика, агентът се обърна към О’Шонеси: — Откъде се е зародила у едно ирландско ченге тази любов към италианската опера?
О’Шонеси се сепна. Кога бе споменавал нещо за опера?
— Твърде зле прикривате мислите си, сержант. Докато гледахте рисунките от „Севилския бръснар“, забелязах да тактувате несъзнателно с десния си показалец ритъма на арията на Розина „Уна воче поко фа“.
О’Шонеси се вторачи в Пендъргаст.
— Обзалагам се, че се смятате за Шерлок Холмс.
— Човек не среща често полицаи, които обичат операта.
— А вие? Обичате ли операта? — върна му заядливо въпроса О’Шонеси.
— Ненавиждам я. Операта е била телевизията на деветнайсети век: шумна, вулгарна шарения, чиито сюжети могат да бъдат определени единствено като инфантилни.
О’Шонеси се усмихна за първи път. Поклати глава.
— Пендъргаст, мога само да кажа, че способностите ви да наблюдавате не са чак толкова забележителни, колкото си мислите. Господи, каква простащина!
Усмихна се още по-широко, когато забеляза как за миг по лицето на агента от ФБР пробяга облаче на раздразнение. Най-сетне му беше дал да се разбере.
Четвърта глава
Нора въведе Пендъргаст и дребния полицай със сурово изражение в Централния архив, леко поуспокоена, че този път намери без проблеми пътя.