И преди говорех за нарастващите ми съмнения за тази работа с Ленг. Знаете, разбира се, причините, поради които му позволих да заеме стаите на третия етаж на музея. Разговорите в Академията доказваха задълбочените му научни и медицински познания. В таксономията и химията малцина могат да се мерят с него, ако изобщо някой може да го стори. Мисълта, че под моя покрив ще се провеждат просветени и може би стигащи много далеч експерименти, беше много ласкателна. А и от практична гледна точка допълнителните средства от наема бяха добре дошли.
Отпървом моето доверие в този човек изглеждаше напълно оправдано. Уредническата му работа в музея се оказа великолепна Въпреки че режимът му беше крайно непостоянен, той бе винаги любезен, макар и малко резервиран. Плащаше си наема редовно, дори ми предложи медицинските си съвети, когато ме нападнаха пристъпи на грип през зимите на 73-а и 74-а.
Трудно е да определя точно кога се появиха първите проблясъци на подозренията. Може би се започна с това, че според мен, делата му се обвиваха с все по-голяма тайнственост. Макар да бе обещал предварително, че ще споделя официалните резултати от експериментите си, ако изключим първоначалния съвместен оглед, когато подписвахме договора за наем, никога повече не бях допуснат до покоите му. С годините, собствените му изследвания все повече го поглъщаха, поради което бях принуден сам да поема по-голямата част от уредническите задължения в музея.
Винаги съм смятал, че Ленг е доста чувствителен към собствената си работа. Вие несъмнено ще си спомните ранните и доста ексцентрични тези за телесните течности, които той изложи в Академията. Те не бяха добре приети някои членове дори проявиха лошото възпитание да се разкикотят веднъж-дваж по време на лекцията — и оттогава Ленг никога повече не се върна към темата. Следващите му лекции бяха до една примери за традиционна ерудиция. Затова отпървом аз отдавах колебанията му да обсъжда личната си работа със същото това негово вродено благоразумие. Но с течение на времето започнах да разбирам, че онова, което смятах за професионална свенливост, всъщност е било активно укриване.
Една пролетна вечер тази година ми се случи да остана до много късно в музея, приключвах работата си по натрупалите се документи и подготвях място за излагане на последния си придобит експонат — детето с два мозъка, за което бяхме говорили с вас. Тази моя задача погълна повече време, отколкото уморителната писмена работа, затова доста се учудих, когато чух градският часовник да удря полунощ.
Малко след това, докато слушах как заглъхва ехото от камбанния звън, долових някакъв друг звук. Идваше отгоре: някакво тежко тътрене, сякаш някой носеше много тежък товар. Не мога да ви кажа точно защо, Макфадън, но този шум предизвика тръпки на ужас, които пробягаха по тялото ми. Заслушах се по-внимателно. Шумът бавно стихна, след това се чуха стъпки към по-отдалечена стая.
Нямаше, разбира се какво да сторя. На сутринта, когато си спомних случилото се, реших, че виновни за всичко това несъмнено бяха собствените ми опънати нерви. Нямаше причина да повдигам въпроса пред Ленг, освен ако не се появяха някакви по-зловещи съмнения, които да се свържат със стъпките — което ми се виждаше почти невъзможно. Отдадох тревогата си на раздразнителното си по онова време съзнание. Бях успял да създам доста сензационна „сцена“ за излагане на детето с двата мозъка и това, плюс късния час, бе събудило по-болезнените страни на въображението. Реших да оставя всичко това зад гърба си.
Случи се така, че няколко седмици по-късно — на пети юли миналата седмица, ако трябва да бъда точен — имаше друго събитие, което по-сериозно привлече вниманието ми. Обстоятелствата бяха сходни: останах до късно в музея, подготвях статията си за следващия брой на списанието на Академията. Както знаете, писането за учена публика като тази в Академията, ми се отдава трудно, затова си бях изработил някои рутинни процедури, които да улеснят донякъде този процес. Старото ми писалище от тиково дърво, фината пергаментова хартия, на която пиша и тези си бележки, тъмночервеното мастило, производство на мосю Дюпен от Париж, — това са малките тънкости, които правят съчинителството ми по-малко обременително. Тази вечер обаче вдъхновението идваше по-лесно от обичайното и към десет и половина вечерта сметнах за нужно да подостря няколко нови пера преди да продължа работата си. Напуснах за кратко писалището си, за да свърша това. Когато се върнах, забелязах за свое голямо удивление, че страницата, която пишех, бе покрита с няколко малки мастилени петънца.