Пред вратата, водеща към задните стаи, бе спусната тежка брокатова завеса. Отместих я с крайчеца на бастуна си. Мислех си, че съм подготвен за почти всичко, но онова, което открих, може би бях очаквал най-малко.
Стаите бяха почти празни. Имаше поне половин дузина големи маси тук и там, чиито нащърбени плотове безмълвно свидетелстваха за часове експериментална работа. Липсваше обаче каквато и да е мебелировка. Във въздуха се носеше силна миризма на амоняк, която едва не ме задуши. В едно чекмедже намерих няколко тъпи скалпела. Всички останали чекмеджета, които проверих, бяха празни, ако не се броят прахоляка и паяците.
След старателно проучване установих мястото на пода, през чиито дъски се бе просмукала кръвта няколко дни преди това. Изглеждаше изчистено с киселина, съдейки по миризмата — aqua regia („царска вода“). Тогава огледах стените и забелязах други петна, някои — големи, други — малки, но всичките със следи от скорошно почистване.
Трябва да си призная, че в този момент се чувствах доста глупаво. Нямаше нищо, което да предизвика тревога; нищо, което да предизвика и най-малкото подозрение дори у най-проницателния полицай. И въпреки това чувството на страх отказваше да ме напусне изцяло. В онзи странно обзаведен салон, в миризмата на химикали, в педантично почистените стени и под имаше нещо, което ме безпокоеше. Защо бяха тези скрити задни стаи така почистени, а салонът бе потънал в прах?
В този миг си спомних за сутерена. Преди години Ленг бе попитал небрежно дали би могъл да използва стария въглищен тунел в сутерена да складира излишното му лабораторно оборудване. От няколко години, след монтирането на нов котел, тунелът не се използваше и аз не се нуждаех от него. Дадох му ключа и веднага забравих за това.
Трудно Мога да опиша обзелите ме чувства, докато се спусках по стълбите към сутерена. В един миг се спрях и се запитах дали не би трябвало да повикам някого да ме придружи. Но отново надделя трезвият разум. Нямаше никакъв признак за престъпна дейност. Не, можех единствено да продължа сам.
Ленг бе поставил катинар на вратата към въглищната изба Като го видях, изпитах веднага чувство на облекчение. Бях направил всичко, което бе по силите ми; не ми оставаше нищо друго, освен да поема нагоре по стълбите. Дори се обърнах и изкачих първото стъпало. Но същият този импулс, който ме бе докарал дотук, не искаше да ме напусне, докато не довърша цялата тази долна работа.
Понечих да ритна вратата. Но се поколебах. Хрумна ми, че ако съумеех да срежа катинара с ножица за желязо, Ленг щеше да си помисли това за дело на промъкнал се крадец.
Беше въпрос на пет минути да взема необходимите инструменти и да срежа скобите на катинара Пуснах го на пода, след това отворих широко вратата, за да може следобедната светлина да нахлуе свободно по стълбището зад гърба ми.
Веднага щом влязох, ме облада далеч по-различно чувство от онова, което ме владееше, докато бях на третия етаж. Онази работа, която Ленг бе прекратил в покоите си, очевидно беше в ход тук.
И пак усетих първо миризмата. Както и преди имаше миризма на киселинни съединения, премесени може би с формалдехид или етер. Но тези миризми бяха потиснати от нещо далеч по-силно. Това бе мирисът, който долавях, докато минавах покрай кланиците за свине на улиците „Пърл“ и „Уотър“; да, това бе миризма на кланица.
Нахлуващата от стълбището светлина направи безпредметно паленето на газовите лампа Тук също имаше множество маси — но тези маси, бяха отрупани с най-различни медицински инструменти, хирургически набори, мензури и реторта На една от масите имаше може би три комплекта малки стъкленици със светлокехлибарена течност, грижливо номерирани и етикетирани. Шкафовете покрай стените бяха пълни с най-различни химикали. Подът бе поръсен с дървени стърготини. На места те бяха влажни; като ги разрових с носа на обувката си, открих, че са хвърлени, за да попият голямо количество кръв.
Сега вече знаех, че опасенията ми не са изцяло лишени от смисъл. И все пак си казвах, че и тук нямаше нищо тревожно: в крайна сметка дисекциите са крайъгълен камък на науката.
На най-близката до мен маса имаше дебел сноп внимателно изписани записки, сбрани в кожена папка. Бяха изписани с характерния почерк на Ленг. Разгърнах ги с облекчение. Най-сетне щях да узная към какво се стремеше Ленг в работата си. От тези страници със сигурност щеше да изскочи някаква благородна научна цел, която да изобличи в лъжа моите собствени страхове.
Но папката не направи нищо подобно.