— Мили Боже? И за какво?
Нора поклати глава.
— Няма да повярваш! Опитвал се е да увеличи продължителността на живота си.
— Това е невероятно!
Страхотна тема — гигантска тема! Смитбак погледна през рамо към посредничката на недвижими имоти. Тя внимателно разглеждаше пантите на вратите, очевидно забравила за следващата си уговорена среща.
— Точно това си помислих и аз — потръпна Нора. — Господи, не мога да прогоня това писмо от съзнанието си. Всички подробности бяха описани в него. А пък Пендъргаст… трябваше да видиш колко мрачно стана изражението му, докато четеше. Все едно четеше собствения си некролог или нещо подобно. А тази сутрин пък слизам долу да прегледам новоизлезли материали на Шотъм и разбирам, че са наредили да започнат консервационни работи в Архива. Включително — всички материали на Шотъм. И сега тях вече ги няма. Не ми казвай, че е съвпадение. Това е дело на Бризбейн или на Колъпи, сигурна съм, но не мога, разбира се, да ида направо при тях и да ги попитам.
— Направи ли си фотокопия?
Мрачното изражение на Нора леко се разведри.
— Пендъргаст ме помоли да направя копие веднага след като прочетохме за първи път писмото. Тогава не разбирах защо е това негово бързане. Сега съм наясно.
— У теб ли е копието?
Тя кимна утвърдително към куфарчето си.
Смитбак се замисли за миг. Нора беше права; тези заповеди за консервационна дейност не бяха никаква случайност, разбира се. Какво прикриваше музеят? Кой беше този мъж на име Енок Ленг? Беше ли свързан по някакъв начин с ранната история на музея? Или беше просто поредната музейна параноя — че се бояха да не изпуснат да изтече някаква информация, която не е „полирана и лакирана“ от хората им за връзки с обществеността? А после пък — ето го и Феърхевън, предприемачът, който, не щеш ли, беше и един от големите дарители на музея. Цялата тази история започваше да се подрежда добре. Много добре.
— Мога ли да видя писмото?
— Възнамерявах да ти го дам за съхранение — не смея да го върна в музея. Но си го искам довечера.
Смитбак кимна. Тя му подаде дебел плик, който той мушна в куфарчето си.
Чу се рязко иззвъняване по домофона.
— Това са хората от следващата ми среща — рече посредничката. — Да им кажа ли, че наемате апартамента, или какво?
— Няма да го вземем — рече решително Нора.
Посредничката сви рамене, отиде до бутона на домофона и го натисне, за да ги пусне да влязат.
— Нора… — рече умолително Смитбак. Обърна се към посредничката: — Ще го наемем.
— Съжалявам, Бил, но просто не съм готова.
— Но миналата седмица ти каза, че…
— Знам какво съм казала. Но при сегашната ситуация не мога да мисля за апартаменти. Ясно ли е?
— Не, не е ясно.
Входният звънец иззвъня и брокерката отиде да отвори. Влязоха двама мъже, единият — нисък и плешив, другият — висок и брадат. Те хвърлиха бегъл поглед на всекидневната, минаха през кухнята и отидоха към спалните.
— Нора, моля те — рече Смитбак. — Виж сега, знам, че всичко това — преместването ти в Ню Йорк, постъпването ти в музея — не мина така гладко, както бе очаквала. Съжалявам за това. Но то не означава, че би трябвало да…
Последва дълга пауза, по време на която се чу как пускат — и после спират душа. След това двамината се върнаха във всекидневната. Огледът им бе траял по-малко от две минути.
— Чудесен е — рече плешивият. — Казахте, че брокерската комисиона е осемнайсет процента, нали така?
— Точно така.
— Страхотно. — Появи се чекова книжка. — На чие име да го напиша?
— Напишете „в брой“. Ще го осребрим във вашата банка.
— Хей, чакайте малко — намеси се Смитбак — Ние бяхме първи.
— Много съжалявам — отвърна единият от мъжете, който се извърна сепнат.
— Не им обръщайте внимание — каза грубо посредничката. — Те тъкмо си тръгваха.
— Хайде, Бил — взе да го избутва към вратата Нора.
— Ние бяхме първи! Сам ще го наема, ако трябва!
Чу се резкият звук на откъсването на чека. Посредничката го взе.
— Договорът за наемането е тук — рече тя и потупа чантата си. — Можем да го подпишем в банката.
Нора помъкна Смитбак към вратата и я хласна здраво зад гърба им. Слязоха по стълбите, потънали в напрегнато мълчание.
Миг по-късно вече стояха на тротоара.
— Трябва да се върна на работа — каза Нора и се извърна.
— Можем да поговорим за всичко това довечера.
— Определено ще го сторим.
Смитбак я изгледа как закрачи по Деветдесет и девета улица, озарена от полегатата светлина. Тренчкотът й се издуваше зад перфектното задниче, дългата й медноруса коса се ветрееше. Почувства се смазан. След всичко, което бяха преживели, тя не искаше да заживеят заедно. Къде беше сбъркал? Понякога се питаше дали тя не го винеше за това, че я бе попритиснал да се премести на изток от Санта Фе. Но не беше негова вината, че службата й в музея „Лойд“ бе пропаднала, нито пък за това, че шефът й тук, в Манхатън, се бе оказал истински задник. Как можеше да промени решението й? Как можеше да й докаже, че наистина я обича?