Ако останките наистина принадлежат на убити индивиди, това ще е най-голямото серийно убийство в историята на Ню Йорк, а може би и на целите Съединени щати. Джак Изкормвана, най-прочутият сериен убиец в Англия, е убил седем жени в лондонския район „Уайтчапъл“ през 1888 година. За Джефри Дамър, печално известния американски сериен убиец, се знае, че е избил най-малко 17 души.
Човешките останки бяха отнесени в съдебномедицинската служба и не могат да бъдат проучени от други специалисти. Тунелът в избата бе разрушен в последствие от „Мойгън-Феърхевън Инк,“, фирмата-предприемач на обекта, която продължи строителните си дейности. Според Мери Хил, говорителка на кмета Едуард Монтефиори, мястото не попадало под юрисдикцията на закона за опазване на археологическите и историческите ценности в Ню Йорк. „Това е старо местопрестъпление, което представлява малък исторически интерес заяви госпожица Хил. То просто не отговаря на критериите, изброени в закона. Нямахме основания да спрем строителството.“ Представители на Комисията за защита на забележителностите обаче зае по-различна позиция и се обърна към щатски сенатор с искане следствените органи на Ню Йорк да формират специален екип, който да се заеме със случая.
Една рокля бе спасена от мястото и бе изследвана от доктор Кели в музея. Доктор Кели откри зашита в роклята бележка, по всяка вероятност написана от млада жена, която е била убедена, че й остава да живее съвсем малко: „Аз съм Мери Грийн, възрас (sic) 19 години, улица «Воднъ» (sic), номер 16“ Тестовете показаха, че бележката е била написана с човешка кръв.
От случая се е заинтересувало федералното бюро за разследване. Специалният агент Пендъргаст от службата на ФБР в Нови Орлеан, направи оглед на мястото. Службите на ФБР в Ню Йорк и в Нови Орлеан отказаха коментар. Не е известно каква точно е причината за участието на Пендъргаст, но той е известен като един от най-високопоставените специални агенти в Южния регион. И преди е работил по няколко много шумни дела в Ню Йорк. Междувременно Нюйоркското полицейско управление демонстрира твърде слаб интерес към престъплението отпреди повече от век. Капитан Шърууд Къстър, в чийто участък бяха намерени останките, заяви, че случаят има предимно историческа стойност. „Убиецът е мъртъв. Всичките му съучастници със сигурност са мъртви. Ще оставим случая на историците и ще продължим да посвещаваме усилията си на предотвратяването на престъпления в двайсет и първия век.“
След откриването на писмото Нюйоркският музей извади колекцията на Шотъм от архивите. Роджър Бризбейн, първи заместник-директор на музея нарече този ход „част от отдавна започнал процес на консервиране съвпадение, което няма нищо общо със скорошните новини.“ Той препоръча всички следващи въпроси да бъдат отправяни към Хари Медоукър от отдела за връзки с обществеността на музея. Господин Медоукър не отговори на няколко телефонни обаждания от „Таймс“.
Репортажът продължаваше на вътрешна страница, където журналистът описваше доста увлекателно подробности за старите убийства. Феърхевън изчете статията докрай, след това се върна отново на отпечатаното на първа страница. Сухите листи на „Таймс“ шумоляха тихо в ръцете му в унисон с потрепващите сухи листа, останали по клоните на дръвчетата в саксии на балкона пред атриума.
Феърхевън бавно остави вестника на масата и погледна отново към града. Можеше да види Нюйоркския музей отвъд парка, гранитните му кули и медни покриви бяха облени от утринната светлина. Махна с ръка и пристигна втора чаша чай. Погледна я без особено удоволствие и изпи течността наведнъж. Друго махване е ръка му достави телефона.
Феърхевън знаеше много за строителството, за обществените отношения и за политиката в Ню Йорк. Знаеше, че тази статия е потенциално бедствие. Което изискваше твърди и бързи действия.
Замисли се за миг кому да телефонира първо. Миг по-късно вече набираше личния номер на кмета, който знаеше наизуст.
Девета глава
Дорийн Холандър, от „Индиън федър лейн“ номер 21, Пайн крийк, Оклахома, остави съпруга си да похърква и мрънка на сън в хотелската им стая на двайсет и шестия етаж. Попи с поглед простора на Западния Сентръл парк и реши, че сега бе идеалният случай да разгледа водните лилии на Моне в музея „Метрополитън“. Искаше да хвърли едно око на прочутите картини още откакто ги бе видяла за първи път на плакат в дома на зълва си. Съпругът й, техник по поддържането в „Оклахома кабел“, не проявяваше ни най-малък интерес към изобразителното изкуство. Възможно беше той още да спи, когато тя се върне от музея.