— Но моята работа наистина е интересна.
Бризбейн разпери ръце.
— Скъпа моя, всеки тук е убеден, че неговите изследвания са най-интересните.
Точно това „скъпа моя“ я взриви. Нора скочи на крака с побелели от гняв устни.
— Не би трябвало да седя тук и да защитавам правотата си. Проучването от Юта ще установи точно кога се е появило влиянието на ацтеките, което е преобразило културата на анасазите. То ще даде възможността да разберем…
— Ако правехте разкопки за динозаври, щеше да бъде по-различно. Там е екшънът. А и по стечение на обстоятелствата, там са и парите. Истината, д-р Кели, е, че никой не изглежда ужасно заинтригуван от вашите малки купчинки чирепи, освен самата вас.
— Истината — отвърна разгорещено Нора, — е, че вие самият сте учен недоносче. Само се правите на велик бюрократ, а, честно казано, преигравате в тази си роля.
Още щом изрече тези думи, Нора разбра, че бе отишла твърде далеч. За миг лицето на Бризбейн сякаш се смръзна. Съвзе се, усмихна й се ледено и издърпа кърпичката от горното си джобче. Започна да бърше смарагда — бавно и продължително. След това го върна в кутията, заключи я и започна да бърше нея, отпървом — отгоре, а после и отстрани, полека и внимателно. Най-накрая проговори:
— Не се вълнувайте толкова. Вълнението втвърдява артериите и изобщо е вредно за здравето.
— Извинете, не исках да ви обидя, но няма да приема тези съкращения.
Бризбейн заговори с приятен тон:
— Казах ви онова, което трябваше да ви кажа. Уредниците, които не намират начин да съкратят бюджета си, нямат проблеми — ще се радвам да го сторя вместо тях.
Когато изрече това, вече не се усмихваше.
Нора затвори вратата на външния офис и се спря напълно объркана в коридора. Беше се заклела да не напуска онзи кабинет без допълнителните пари, а ето, че стана още по-зле, отколкото преди да влезе в него. Дали да не отиде при Колъпи, директора на музея? Но той бе суров и недостъпен, а и това сигурно щеше да ядоса Бризбейн. Вече един път изпусна езика си. Ако прескочи Бризбейн, може и да я уволнят. А каквото и да стореше, не биваше да изгуби тази работа. Щом замразяваха този проект, можеше да работи върху нещо друго. Може би щеше да намери отнякъде пари, да открие ново финансиране. А след шест месеца щеше да има ново преразглеждане на бюджета. Човек винаги може да се надява…
Тя бавно слезе по стълбите към четвъртия етаж. В коридора се спря, изненадана, че вратата на кабинета й беше широко отворена. Надникна вътре. Там, където сама бе стояла преди петнайсетина минути, на фона на прозореца се очертаваше фигурата на много странен на вид мъж, който прелистваше някаква монография. Беше облечен с чисто черен, строго скроен костюм, който определено му придаваше погребален вид. Кожата му беше много бледа, по-бяла, отколкото бе виждала досега у жив човек. И русата му коса бе почти бяла. Разлистваше монографията с удивително дълги и тънки пръсти с цвят на слонова кост.
— Извинете, но какво правите в кабинета ми? — попита Нора.
— Интересно — промърмори мъжът, докато се обръщаше.
— Моля?
Той вдигна монографията — „Геохронология на пещерата Сандия“.
— Странно е, че над равнището на Сандия са намирани само цели фолсъмови връхчета на стрели. Много показателно, не намирате ли?
Говорът му имаше мекия южняшки акцент на човек от висшата класа и сякаш се лееше като медена струя.
Нора почувства как изненадата от това нахлуване в кабинета й се превръщаше в гняв.
Той отиде до библиотечния шкаф, върна монографията на мястото й върху лавицата и започна да разглежда другите заглавия, като пръстът му потропваше по гръбчетата на книгите с леки, точни движения.
— Аха — рече той и издърпа друга монография. — Както виждам оспорват се резултатите от Монте Верде.
Нора пристъпи напред, издърпа монографията от ръцете му и я мушна обратно на лавицата.
— В момента съм заета. Ако искате да ви приема, можете да телефонирате. И на излизане, моля затворете вратата.
Обърна се гърбом към него и зачака да си излезе. Десет процента! Тя поклати глава, уморена и все още невярваща. Как би могла изобщо да се справи?