Отново й се прииска апартаментът й да не беше толкова далеч от метростанцията. Не можеше да си позволи таксита — поне още не — и да измине през нощта девет пресечки до дома не беше никак приятно. Отпървом кварталът й се стори приятен, но после западналостта му започна да я дразни. Заселваха се и по-богати хора, но не достатъчно бързо: нечистите жилища и старите, изтърбушени сгради, зазидани със сгуробетонни блокчета, бяха потискащи. Районът „Флатайрън“ щеше да е по-добър, или може би дори Йорквил. Много от моделите на „Форд“, преуспелите, живееха там.
Излезе от парка и зави по авеню „С“. От двете му страни се издигаха старинни каменни къщи, а вятърът гонеше боклуците в канавките със сух, плашещ шум. От тъмните входове се носеше слабата амонячна миризма на урина. Никой не чистеше подир кучетата си и тя внимателно подбираше пътя си всред отвратително минно поле, осеяно с кучешки изпражнения. Тази част от пътя й бе винаги най-неприятната.
Вида далеч пред себе си приближаващ по тротоара силует. Стегна се, помисли си да пресече улицата, но сетне се успокои: беше възрастен мъж, който крачеше с мъка, подпирайки се с бастун. Когато приближи, тя забеляза, че носеше странно бомбе. Беше навел глава и тя виждаше дори периферията на шапката и извитите очертания на купола й. Не си спомняше да е виждала някого с такова бомбе, ако се изключат старите черно-бели филми. Изглеждаше много старомоден, тътреше се едва-едва. Запита се какво ли търсеше толкова рано навън. Може би страдаше от безсъние. Беше чувала, че старите хора често се оплакват от безсъние. Разхождат се в четири часа сутринта, не могат да заспят. Запита се дали и баща й страдаше от безсъние.
Почти се бяха изравнили. Старецът сякаш изведнъж забеляза присъствието й; вдигна глава и понечи да улови шапката си. Всъщност щеше да я поздрави.
Шапката се вдигна, а ръката му закриваше цялото лице с изключение на очите. Бяха удивително блестящи и студени и сякаш я гледаха съсредоточено. Сигурно страда от безсъние, помисли си тя — въпреки ранния час старецът изобщо не изглеждаше сънен.
— Добро утро, госпожице — поздрави я със стар, дрезгав глас.
— Добро утро — отвърна тя, опитвайки се да прикрие изненадата в тона си.
Никой не поздравяваше никого на улицата. Беше толкова нетипично за Ню Йорк. Това я очарова.
Докато го подминаваше, усети изведнъж как нещо се увива около шията й с ужасна бързина.
Опита се да се освободи и да извика, но лицето й бе покрито с влажен и вонящ на сладникав химикал парцал. Тя инстинктивно се опита да спре дъха си. Ръката й се зарови в чантичката, извади флакона със сълзотворния спрей, но ужасяващ удар я изби от ръката й върху тротоара. Тя се заизвива и заудря, стенеше от болка и страх, дробовете й горяха, пое изведнъж въздух, а след това всичко се завъртя пред очите й и тя изгуби свяст.
Пета глава
В претрупаната си кабинка на петия етаж на сградата на „Таймс“ Смитбак с неудоволствие прегледа списъка, който бе съставил в бележника си. Най-отгоре в него фразата „Служители на Феърхевън“ беше зачеркната. Не успя да се върне в сградата на „Мойген-Феърхевън“ — Феърхевън се беше погрижил за това. И „Съседи“ беше зачеркнато — от жилищната сграда на Феърхевън го бяха изхвърлили като скитник, въпреки всичките му номера и засукани стратегеми. Беше се разровил в миналото на Феърхевън, открил бе ранни негови партньори, но те или го засипваха с фалшиви похвала или просто отказваха коментар.
След това провери благотворителната дейност на Феърхевън. В Нюйоркския природонаучен музей удари на камък — никой, който познаваше Феърхевън, не поиска да говори за него по обясними причини. По-голям успех имаше с един от другите проекти на Феърхевън — детската клиника „Малкият Артър“. Ако изобщо можеше да се говори за успех. Клиниката беше малък изследователски център, който се грижеше за деца със „заболяванията на сираците“ — много редки болести, за които големите фармацевтични компании нямаха интерес да търсят лек. Смитбак се бе представил като себе си — репортер на „Ню Йорк таймс“, заинтригуван от работата им — без да предизвика подозрение. Организираха му дори опознавателна обиколка. Но в крайна сметка и това се оказа безплодна работа — лекарите, сестрите, родителите, та дори и децата пееха „Осанна!“ за Феърхевън. Просто да му се догади на човек: пуйки за Деня на благодарността, премии за Коледа, играчки и книжки за децата, посещения на стадиона на „Янките“. Феърхевън дори бе присъствал на няколко погребения, което няма да е било никак леко. И все пак, помисли си раздразнен Смитбак, всичко това доказваше, че Феърхевън грижливо е работил за обществения си имидж.