Тонът му беше безапелационен. Нора си тръгна обезпокоена. Пендъргаст отново я беше въвлякъл в този случай, а сега искаше и да я натовари с онова магаре Смитбак. Е, да оставим настрани Смитбак. Той просто изгаря от нетърпение да се добере до част втора на репортажа си. Той и тази негова лелеяна награда „Пулицър“. Добре, ще отиде до Пийкскил, но ще го стори сама.
Девета глава
Стаята в сутерена беше малка и изпълнена с тишина. По простотата си напомняше монашеска килия. Само една дървена маса с тънки крака и неудобен стол с права облегалка нарушаваха монотонността на неравния каменен под и влажните неизмазани стени. Ултравиолетовата лампа на тавана хвърляше призрачен синкав покров върху четирите неща върху масата: опърпан, разпадащ се бележник с кожена подвързия; автоматична писалка; гумена лента и спринцовка.
Човекът на стола огледа внимателно подредените предмети. След това много бавно посегна към спринцовката. Иглата блестеше със странна, магическа сила на ултравиолетовата светлина, а серумът в стъкления цилиндър сякаш димеше.
Вторачи се в серума, завъртя го насам-натам, омаян от водовъртежчетата, от безбройните миниатюрни извивки. Това беше нещото, което древните са търсили: Философския камък, Свещения Граал, единственото истинско име на Бога. Големи жертви бяха дадени, за да бъде постигнат — от негова страна, от дългата верига от източници, които бяха дарили живота си за неговото рафиниране. Но всяка жертва бе приемлива. Тук пред него беше вселената на живота, заключена в стъклен затвор. Неговият живот. И като си помисли човек, че всичко започна с един-единствен материал — невронната мембрана на cauda equina, разклоняващият се сноп от гръбначни ганглии с най-дългите нервни корени. Да се облеят всички клетки на тялото с есенцията на невроните, клетките, които не умират — това бе простичката, а тъй дяволски трудна за разработване идея.
Процесът на синтез и рафиниране беше мъчителен. Ала въпреки това той изпита огромно удоволствие от него, толкова, колкото и от ритуала, който щеше да изпълни. Създаването на крайния продукт, изминаването на стъпка подир стъпка, се бе превърнало за него в религиозно преживяване. Беше като безбройните гностични акорди, които вярващият трябва да изсвири, преди да започне истинската молитва. Или органистът, който си проправя пътя през двайсет и деветте вариации на Голдбърг, преди да достигне до финалната, чиста, неукрасена истина, която Бах е подразбирал.
Удоволствието от тези спомени бе за кратко смутено от мисълта за онези, които биха го спрели, ако могат — онези, които Ще го търсят, ще последват внимателно прикритите следи към тази стая и биха преустановили благородната му работа. Най-пакостливият вече беше наказан за предположенията си — макар и не изцяло наказан, каквито бяха намеренията. Но щеше да има други начини, други възможности.
Остави леко спринцовката настрани, взе бележника с кожената подвързия и отгърна корицата му. В стаята изведнъж се разнесе нова миризма — на плесен, на гниене, на разложение. Винаги го беше шокирала иронията на факта, че това томче, което с годините бе толкова изгнило, беше успяло да запази тайната на ликвидираното тление.
Запрелиства страниците бавно, с обич, разглеждаше ранните години на мъчителната работа и изследвания. Най-сетне стигна до края, където записките бяха още нови, пресни. Разви капачката на писалката и я постави върху последната бележка, готов да впише новите си наблюдения.
Би искал да се забави още, но не смееше — серумът изискваше специална температура и бързо ставаше нестабилен. Огледа масата и въздъхна, едва ли не със съжаление. Но това, разбира се, не беше съжаление, защото след инжекцията щеше да дойде краят на телесните отрови и оксиданти и щеше да спре процесът на стареене — накратко казано, онова, което бе убягвало на най-добрите мозъци в продължение на три дузини столетия.
Вече по-бързо взе гумената лента, завърза я над десния си лакът, потупа подулата се вена с нокът, постави иглата върху лакътната вдлъбнатина и я заби.
После затвори очи.
Десета глава
Нора пое от червената сграда на пийкскилската гара, присвила очи на яркото утринно слънце. Когато се качи на влака в Гранд сентръл, валеше. Но тук синьото небе над стария градски център край реката бе изпъстрено само от няколко облачета. Триетажните сгради се гушеха близо една до друга, а избелелите им фасади гледаха към река Хъдсън. Тесните улички зад тях водеха нагоре към обществената библиотека и Градския съвет. А още по-нататък, върху скалистите хълмове бяха кацнали къщите от старите квартали с малките си градинки и престарели дървета. Между стареещите сгради бяха пръснати и по-малки, по-нови къщи, автомобилен сервиз, тук-таме — по някое латиноамериканско минимаркетче. Всичко изглеждаше овехтяло и свръхостаряло. Това беше горд, стар град в процеса на неприятен преход, който се придържаше към достойнството си пред заплахата от разруха и немара.