Выбрать главу

— Да — продължи той — точно в стила на Латианите да се опитат да ни изиграят този номер. Мислят си, че сме прости, само защото живеем тук.

— Да, но Псевдопо…

— О, те ли! Надута пасмина. Няма нищо лошо в малко музика, нали така? Особено — кметът погледна към Глод, — когато е за общественото благо. Пуснете ги да влязат, капитане.

Сюзън оседла коня.

Тя познаваше мястото. Дори го беше виждала веднъж. Сега бяха сложили нова ограда по пътя, но той продължаваше да е опасен.

Знаеше и времето.

Точно преди да го нарекат „Завоят на Мъртвите“.

— Привет, Куирм!

Бъди дръпна един акорд. И пауза. Лека бяла светлина, като блясък на евтини пайети, го очерта.

— Ух-ху-ху!

Възгласите се превърнаха в познатата стена на звука.

Аз пък си мислех, че ще бъдем убити от хора, които не ни харесват — помисли си Глод. — А сега си мисля, че е възможно да бъдем убити от хора, които ни обичат…

Той внимателно се огледа наоколо. Покрай стените имаше стражи. Капитанът не беше глупак. Само се надявам Асфалт да е приготвил коня и каруцата отвън, както му наредих…

Хвърли поглед към Бъди, искрящ на сценичната светлина.

Няколко биса и после беж по задните стълби и да ни няма, мислеше си Глод. Голямата кожена чанта беше прикована с верига за крака на Клиф. Който и да посегнеше да я дръпне, щеше да се окаже принуден да изтегли и един тон барабанист.

Аз дори не знам какво ще свирим — мислеше си Глод. — Никога не знам, просто духам и… то се получава. Никой не може да каже, че това е хубаво.

Бъди извъртя ръка като дискохвъргач и един акорд изскочи навън и в ушите на публиката.

Глод вдигна тръбата към устните си. Звукът, който се появи, беше като горящо черно кадифе в стая без прозорци.

Преди магията на Музиката С Камъни да изпълни душата, той си помисли: „Ще умра. Това е част от музиката. Ще умра наистина скоро. Усещам го. Всеки ден. Приближава се…“

Той отново погледна към Бъди. Момчето разучаваше публиката, сякаш търсеше някого в пищящата тълпа.

Изсвириха „Голямо Друсане Пада“. Изсвириха „Дай Ми Тази Музика С Камъни В Нея“. Изсвириха „Пътека Към Рая“ (и сто човека сред публиката се заклеха, че на сутринта ще си купят китари).

Свириха със сърце и най-вече с душа.

Слязоха от сцената след деветия бис. Тълпата още продължаваше да тропа с крака за още, когато те се прекачиха през прозореца на тоалетната и тупнаха на улицата.

Асфалт изпразни една торба в кожената чанта.

— Нови седемстотин долара! — каза той, докато им помагаше да се качат в каруцата.

— Така, и всеки от нас получава по десет долара — каза Глод.

— Кажете го на господин Диблър — каза Асфалт, докато конските копита чаткаха към портите.

— Ще го направя.

— Няма значение — рече Бъди. — Понякога го правиш за парите, но понякога го правиш заради шоуто.

— Ха! Чакай за тоя ден! — Глод затършува под седалката. Асфалт беше натрупал две щайги бира там.

— Утре е Фестивалът, момчета — избоботи Клиф. Сводът на портата мина над главите им. Оттук още се чуваше тропането на крака.

— След това ще подпишем нов контракт — каза джуджето. — С много нули в него.

— И сега имаме нули — каза Клиф.

— Ъхъ, ама няма много цифри пред тях. А, Бъди?

Огледаха се. Бъди беше заспал, притиснал китара до гърдите си.

— Угасна като свещ — каза Глод.

Отново се обърна напред. Пътят се простираше пред тях, блед на лунната светлина.

— Ти каза, че просто искаш да работиш — каза Клиф. — Каза, че не искаш да си известен. Как ти се струва сега, като трябва да се тревожиш за всичкото това злато и с всичките тези момичета, които хвърлят метални ризници към теб?

— Просто ще трябва да се примиря.

— Бих искал каменна кариера — каза тролът.

— Да?

— Да. Във формата на сърце.

Тъмна, бурна нощ. Една карета, останала без коне, която се хвърли през паянтовата, безполезна ограда и падна, премятайки се, в дефилето долу. Не закачи дори някой стърчащ зъбер, чак докато не се удари в пресъхналото речно корито някъде далече долу и не се разби на парчета. После маслото от фенерите й пламна и тогава последва втора експлозия, от която се изтърколи — тъй като дори и в трагедията съществуват определени условности, — едно горящо колело.

Това, което на Сюзън й се стори странно, беше, че тя не изпитваше нищо. Можеше да си мисли тъжни мисли, защото при тези обстоятелства те трябваше да са тъжни. Знаеше кой е в каретата. Но то вече се беше случило. Тя не би могла да направи нищо, за да го спре, защото ако го беше спряла, то нямаше да се е случило. А тя беше тук и наблюдаваше как то се случва. Така че не беше го направила. Така че то беше станало. Тя почувства как логиката на ситуацията си пада на мястото като поредица от огромни оловни плочи.