Миг по-късно Хибискус лежеше, притиснал здраво брада към дъските на една от масите си.
— Така, знам, че е бил тук — каза Албърт, който дори не се задъхваше, — защото всички го правят, рано или късно. Я виж пак.
— Това е Фаталната карта — неясно каза Хибискус. — Това е Смърт!
— Точно така. Той е оня, на белия кон. Няма начин да го пропуснеш. Само че тук вътре едва ли е изглеждал така, предполагам.
— Нека да изясним това — каза съдържателят, като отчаяно се опитваше да се изскубне от желязната хватка. — Искате да ви кажа дали съм виждал някой, който не изглежда така?
— Трябва да е бил странен. По-странен от повечето други. — Албърт помисли един миг. — И трябва да е пил много, ако добре го познавам. Винаги го прави.
— Това е Анкх-Морпорк, да ви кажа.
— Не ставай нагъл, или ще се ядосам.
— Искате да кажете, че сега не сте?
— Просто съм нетърпелив. Можеш да опиташ да ме ядосаш, ако искаш.
— Имаше… един… преди няколко дни. Не си спомням точно как изглеждаше…
— А! Той трябва да е бил.
— Пресуши всичко, оплака се от играта „Варварите Нашественици“, подкосиха му се краката и после…
— Какво?
— Не си спомням. Просто го изхвърлихме навън.
— През задната врата?
— Да.
— Но там отвън е просто реката.
— Е, повечето хора изтрезняват преди да потънат.
— ЦЪЪРР — каза Смърт на Плъховете.
— Той каза ли нещо? — попита Албърт, твърде зает, за да му обърне внимание.
— Нещо, че помнел всичко, струва ми се. Каза… каза, че като се напиел, това не го карало да забрави. Непрекъснато разправяше за дръжки на врати и… за космата слънчева светлина.
— Космата слънчева светлина?
— Нещо такова.
И натискът върху ръката на Хибискус внезапно изчезна. Той почака миг-два и после, много предпазливо, обърна глава.
Зад него нямаше никой.
Много внимателно Хибискус се наведе да погледне под масите.
Албърт излезе навън на зората и, след кратко тършуване, извади кутията си. Отвори я и погледна към пясъчния си часовник, после затръшна капака.
— Добре — каза той. — Сега какво?
— ЦЪЪРР.
— Какво?
И някой го тресна по главата.
Не беше смъртоносен удар. Тимо Лазиман от Гилдията на Крадците знаеше какво се случва с крадците, които убиват хора. Гилдията на Убийците идваше и си поговаряше кратко с тях — всъщност, единственото, което им казваше, беше: „Сбогом“.
Единственото, което искаше да направи, беше да халоса така стареца, че да може да му обърне джобовете.
Не беше очаквал звука, когато тялото падна на земята. Беше като дрънчене на счупено стъкло, но с неприятни обертонове, които продължиха да ечат в ушите на Тимо дълго след като трябваше вече да са спрели.
Нещо скочи от тялото и забръмча в лицето му. Две лапи на скелет го стиснаха за ушите и кокалеста муцуна се стрелна напред и го тресна право в челото. Той изпищя и си плю на петите.
Смърт на Плъховете скочи отново на земята и се стрелна обратно към Албърт. Той го потупа по лицето, ритна го с все сила няколко пъти и после, в отчаянието си, го ухапа по носа.
След това сграбчи Албърт за яката и се опита да го измъкне от канавката, но прозвуча предупредителното дрънчене на стъкло.
Очните ябълки се завъртяха лудо към затворената входна врата на „Барабана“. Вкостенели мустаци настръхнаха.
Миг по-късно Хибискус отвори вратата, най-малкото за да спре поне буреносното тропане.
— Казах, че е…
Нещо се стрелна между краката му, спря за секунда, за да го ухапе по глезена, и се шмугна към задната врата, притиснало плътно нос към пода.
Наричаше се Хайд Парк не защото хората можеха да се скрият там44, а защото някога един хайд е бил мярка за земята, която един човек е можел да изоре с три вола и половина в дъждовен четвъртък, а паркът беше точно такова количество земя, а пък хората в Анкх-Морпорк държаха на традицията, а често пъти и на други неща.
И си имаше дървета, и трева, и езеро с истинска риба в него. И, поради едно от онези извъртания на гражданската история, беше и сравнително безопасно място. Хората рядко ги убиваха в гръб в Хайд Парк. Убийците обичат да се пекат на слънце някъде на сигурно място като всички други. Той беше, така да се каже, неутрална територия.
И вече се пълнеше, макар че нямаше какво толкова да се види, освен работниците, които още сковаваха една голяма сцена до езерото. Част от земята зад нея беше оградена с ленти от евтино зебло, заковано за колове. От време на време възбудени хора се опитваха да влязат вътре и биваха изхвърляни в езерото от троловете на Хризопрас.