Сред репетиращите музиканти Краш и групата му се забелязваха незабавно, донякъде защото Краш си беше съблякъл ризата, за да може Джимбо да намаже йод върху раните.
— Мислех си, че се шегуваш — изръмжа той.
— Аз пък ти казах, че е в спалнята ти — каза Скам.
— Как ще свиря на китара така? — попита Краш.
— Ти така или иначе не можеш да свириш на китара — каза Ноди.
— Искам да кажа, погледни ми ръката. Погледни я.
Погледнаха му ръката. Майката на Джимбо беше сложила ръкавица отгоре, след като се погрижи за раните; те не бяха много дълбоки, защото дори и един глупав леопард не би се мотал около някой, който иска да му събуе панталоните.
— Ръкавица — каза Краш с ужасен глас. — Да е чувал някой някога за сериозен музикант с ръкавица? Как въобще мога да си свиря на китарата с ръкавица?
— Как въобще можеш да си свириш на китарата?
— Не знам защо ви търпя вас, тримата. Вие спирате артистичното ми развитие. Смятам да ви напусна и да създам своя собствена група.
— Не, няма да го направиш — каза Джимбо, — защото никъде няма да намериш никой даже по-лош от нас. Трябва да го приемеш. Ние сме боклуци.
Той изричаше неизричана досега, но споделяна от всички мисъл. Другите музиканти наоколо бяха, наистина, доста лоши. Но те бяха само това. Някои от тях имаха нищожен музикален талант; а колкото до останалите, те просто не можеха да свирят. Те нямаха барабанист, който не улучваше барабаните и бас китарист със същия природен ритъм като автомобилна злополука. И общо взето се бяха спрели на едно име. Може и да бяха лишени от въображение имена, като „Един Голям Трол и Няколко Други Трола“, или „Джуджета С Височина“, но поне знаеха кои са.
— Ами какво ще кажете за „Ние Сме Банда Боклук“? — попита Ноди, пъхнал ръце в джобове.
— Може да сме боклуци — изръмжа Краш, — но сме боклук с Музика С Камъни В Него.
— Тъй, тъй, и как върви при вас, а? — рече Диблър, пробивайки си път през зеблото. — Още малко остава… вие какво правите тук?
— Ние сме в програмата, господин Диблър — хрисимо каза Краш.
— Как може да сте в програмата, когато не знам как се казвате? — Диблър раздразнено махна с ръка към един от плакатите. — Да ви е там името, а?
— Може би сме там, дето пише „И т.н. Подгряващи Групи“ — каза Ноди.
— Какво е станало с ръката ти? — попита Диблър.
— Панталоните ми я ухапаха — каза Краш, като изгледа кръвнишки Скам. — Честна дума, господин Диблър, не можете ли да ни дадете още един шанс?
— Ще видим — отвърна Диблър и се отдалечи.
Беше прекалено радостен, за да се пазари много.
Кренвиршките се продаваха много бързо, но те покриваха само дребните разходи. Съществуваха начини да се правят пари от Музиката С Камъни В Нея, за които никога не се беше замислял… а С.С.П.Г. Диблър мислеше за пари непрекъснато.
Например, тениските. Те бяха от толкова евтин и тънък памук, че той беше на практика невидим на хубава светлина и се разтваряше при пране. Беше продал шестстотин вече! По пет долара парчето! Единственото, което трябваше да направи, беше да ги купи по за долар десет от Клачианската Търговия на Едро и да плати на Чоки по половин долар за всяка, за да ги надпише.
А Чоки, с нетролска инициативност, беше надписал дори собствените си ризи. Пишеше:
Чокиеви,
12 Плуштат
Ръзни Нешта.
И хората ги купуваха, плащаха пари, за да рекламират работилницата на Чоки. Диблър никога не беше и сънувал, че светът може да се движи така. Беше като да гледаш как овцете сами се подстригват. Каквото и да беше това, което причиняваше този обрат в законите на търговската практика, той го искаше ненаситно и в огромни количества.
Той вече беше продал идеята на Плагър, обущаря в „Новите Паветаджии“45 и сто ризи току-що бяха излезли от магазина, което беше повече, отколкото обикновено правеше стоката на Плагър. Хората искаха дрехи просто защото нещо беше написано на тях!
Той правеше пари. Хиляди долари на ден! А сто музикални кутии бяха наредени отпред пред сцената, готови да уловят гласа на Бъди. Ако вървеше с този темп, за няколко милиарда години той щеше да е по-богат и от най-смелите си мечти!
Да Живее Рок-Музиката С Камъни В Нея!
Имаше само едно проблемче в това безметежно щастие.
Фестивалът трябваше да започне по пладне. Диблър беше планирал да сложи много от малките, лоши групи в началото — т.е. всички — и да завърши с Групата. Така че нямаше причина да се тревожи, ако сега точно още ги нямаше.
Но сега точно тях ги нямаше. Диблър беше разтревожен.
Една дребна, тъмна фигура претърсваше бреговете на Анкх, движейки се така бързо, че чак не успяваше да се види ясно. Криволичеше отчаяно напред-назад и сумтеше.