Хората не я виждаха. Но виждаха плъховете. Черни, кафяви и сиви, те напускаха складовете и кейовете покрай реката, като си скачаха един другиму по гърбовете в устремното усилие да избягат колкото се може по-надалеч.
Една купа сено се надигна и се появи Глод.
Той се изтърколи на земята и изпъшка. Дребен дъждец се носеше над пейзажа. После той се изправи с мъка на крака, огледа се към хълмистите поля и изчезна зад един храст за момента.
Няколко секунди по-късно той се дотътри обратно, порови малко в купата сено, докато не откри една част, по-буцеста от нормално, и я зарита ритмично с металния връх на ботуша си.
— Оуу!
— Всичко е ясно? — каза Глод. — Добро утро, Клиф. Привет, свят! Мисля, че не мога да понасям света в тоя ритъм, така де… зелето, лошата бира, всичките тези плъхове, дето ти дотягат непрекъснато…
Клиф изпълзя навън.
— Сигурно съм изпил някой лош амониев хлорид снощи — каза той. — Горната част на главата ми още ли си е там?
— Да.
— Жалко.
Те измъкнаха Асфалт навън за ботушите и го свестиха с ритмични удари.
— Ти си нашият мениджър по пътуването — каза Глод. — Предполага се да се грижиш да не ни сполети някое зло.
— Е, това и правя, не е ли така? — промърмори Асфалт. — Аз не те удрям, господин Глод. Къде е Бъди?
Тримата обиколиха купата сено, ръчкайки подутини, които се оказаха мокра слама.
Откриха го на едно малко възвишение на земята, не много далеч. Там растяха няколко храста зеленика, извити от вятъра. Той седеше под един от тях, с китара на колене, а дъждът сплескваше косата към лицето му.
Беше заспал и прогизнал от вода.
В скута му китарата имитираше дъждовни капки.
— Странен е — каза Асфалт.
— Не — възрази Глод. — Навит е насила от някаква неясна сила, която го води по тъмни пътеки.
— Да. Странен.
Дъждът намаляваше. Клиф погледна към небето.
— Слънцето е високо — каза той.
— О, не! — рече Асфалт. — Ти колко време си спал?
— Все едно изобщо не съм спал — отвърна Клиф.
— Почти е пладне. Къде оставих конете? Някой да е виждал каруцата? Някой да го събуди!
Няколко минути по-късно те бяха обратно на пътя.
— И знаеш ли какво? — попита Клиф. — Снощи си тръгнахме толкова бързо, че така и не разбрах дали тя беше там.
— Как се казваше? — попита Глод.
— Н’нам — каза тролът.
— О, това е то истинска любов, това е то — каза Глод.
— А ти нямаш ли някое увлечение на душата? — попита Клиф.
— Погледи, разменени в претъпкана стая? — каза Глод. — Не, всъщност не…
Отместиха се настрани, когато Бъди се наведе напред.
— Мллъкнете.
Гласът беше нисък и в него нямаше и следа от хумор.
— Само се шегувахме — каза Глод.
— Недейте.
Асфалт се съсредоточи върху пътя, долавяйки тоталната липса на дружелюбност.
— Предполагам, че с нетърпение очаквате Фестивала, а? — попита той след известно време.
Никой не отговори.
— Предполагам, че ще има голяма навалица — каза той.
Цареше само мълчание, с изключение на чаткането на копитата и трополенето на каруцата. Сега бяха сред хълмовете, където пътят се виеше по продължението на едно дефиле. Там долу нямаше дори река, ако не се броят само най-дъждовните сезони. Беше мрачна област. Асфалт усещаше, че става дори още по-мрачна.
— Предполагам, че наистина ще си прекарате добре — каза той най-накрая.
— Асфалт? — рече Глод.
— Да, господин Глод?
— Гледай си пътя, а?
Главният Ректор си лъскаше жезъла, докато вървеше. Беше изключително хубав жезъл, дълъг шест стъпки и доста вълшебен. Не че той много използваше магия. Според личния му опит, всяко едно нещо, от което не можеше да се отърве човек с няколко удара с дълга шест стъпки дъбова цепеница, най-вероятно беше имунизирано и срещу магия.
— Не мислите ли, че трябваше да доведем старшите магьосници, сър? — каза Пондър, като се мъчеше да не изостава.
— Опасявам се, че да ги поведем с нас в настоящето им състояние на духа, само би направило това, което става сега… — Ридкъли затърси полезна фраза и си хареса една — още по-лошо. Настоях да останат в колежа.
— Ами Дронго и останалите? — попита Пондър с надежда.
— Каква полза от тях в случай на чудотворно разкъсване на измеренията с огромни пропорции? — отвърна Ридкъли. — Спомням си горкия стар господин Хонг. В един момент той приготвяше поръчка от двойна треска и меки грахчета, а в следващия…
— Кабуум? — каза Пондър.
— „Кабуум“? — повтори Ридкъли, проправяйки си път нагоре по претъпканата улица. — Не съм чувал да го казват. По-скоро „Аааааааеррррписък-хрус-хрущене-хрущене-прас“ и градушка от пържена храна. Големия Луд Адриан и приятелите му могат ли да са от някаква полза, когато западат картофите?