Бъди се беше изправил, китарата в бойна готовност.
— О, уауу — каза първият трол. — Т’ва е удивително! — Той зарови из набедрената си превръзка и извади лист хартия с подгънати краища. — Дали не бихте си написали името, а? Момчето ми Клей, той няма да повярва, че съм видял…
— Да, да — отегчено каза Бъди. — Подай го насам.
— Само че, не е за мене, за сина ми Клей е… — каза тролът, подскачайки развълнувано от крак на крак.
— Как се пише?
— Няма значение, той така или иначе не може да чете.
— Слушайте — каза Глод, докато каруцата затрополи зад кулисите, — някой вече свири. Казах, че…
Диблър се приближи бързешком.
— Защо се забавихте? — попита той. — Скоро е ваш ред! Веднага след… „Мумчетата От Гората“. Как мина? Асфалт, ела тук.
Той дръпна малкия трол в сенките в дъното на сцената.
— Донесе ли ми малко пари? — попита той.
— Около три хиляди…
— Не толкова високо!
— Само го шепна, господин Диблър.
Диблър внимателно се огледа наоколо. Такова нещо като шепот не съществуваше в Анкх-Морпорк, когато замесената сума включваше думата „хиляда“ някъде в себе си; хората можеха да те чуят даже да си помислиш това количество пари в Анкх-Морпорк.
— Внимавай и не откъсвай очи от тях, ясно? Ще има и още преди да е свършил днешният ден. Ще дам на Хризопрас неговите седемстотин долара, а останалите всички са чиста печ… — Той улови малкия мънистен поглед на Асфалт и се опомни. — Естествено, има амортизации… режийни разноски… реклама… маркетингови проучвания… кифли… горчица… в общи линии, ще съм голям късметлия, ако изляза на нула. На практика сам си прерязвам гърлото с тая сделка.
— Да, господин Диблър.
Асфалт надникна иззад края на сцената.
— Кой свири сега, господин Диблър?
— „And You“46.
— Извинете, господин Диблър?
— Само че го пишат „& U“ — каза Диблър. Той се поотпусна и извади цигара. — Не ме питай защо. Подобаващото име за музиканти би трябвало да е нещо като „Блонди и Веселите му Трубадури“. Те добри ли са?
— Вие не знаете ли, господин Диблър?
— Не е това, на което аз викам музика. Когато бях малък, ние имахме хубава музика с истински думи… „Лятото е напращяло, похотливо пее кукувица“, такива ми ти работи.
Асфалт отново погледна към „& U“.
— Е, има ритъм и може да се танцува на нея — каза той, — но не са много добри. Искам да кажа, хората само ги наблюдават. Те не само гледат, когато нашата Група свири, господин Диблър.
— Прав си — Диблър погледна към предната част на сцената. Между свещите стоеше редица музикални кутии.
— Най-добре иди и им кажи да се приготвят. Струва ми се, че тези тука се изчерпват откъм идеи.
— Хм. Бъди?
Той вдигна поглед от китарата си. Някои от останалите музиканти си настройваха техните, но той беше установил, че това на него никога не му е нужно Пък и не можеше, така или иначе. Ключовете не се движеха.
— Какво има?
— Хм — каза Глод. Той махна неопределено към Клиф, който се ухили тъпо и измъкна торбата иззад гърба си.
— Това е… ами, ние си помислихме… така де, всички ние — започна Глод, — че… ами, видяхме я, нали разбираш, и знам, че ти каза, че тя не можела да се поправи, но в тоя град има хора, които могат да направят почти всичко, така че ние поразпитахме, пък и знаехме какво означаваше тя за теб, и тъй като го намерихме оня мъж на Улицата на Изкусните Занаятчии, а той каза, че може би ще успее да я направи, и това му струваше още един зъб на Клиф, но ето ти я, така или иначе, защото ти си прав, ние наистина сме на върха на музикалния бизнес и то е благодарение на теб, така че, това е един вид подарък в знак на благодарност, е, хайде де, дайте му я.
Клиф, който отново беше отпуснал ръка, щом изречението взе да се удължава, побутна торбата към изненадания Бъди.
Асфалт подаде глава през зеблото.
— Вие, момчета, най-добре се качвайте на сцената. Хайде!
Бъди остави китарата. Отвори торбата и започна да тегли ленената обвивка вътре.
— Настроена е и всичко останало — услужливо каза Клиф.
Лирата блесна на слънцето, щом и последната обвивка падна.
— Могат да направят удивителни неща с лепило и материал — каза Глод. — Искам да кажа, знам, че ти каза, че в Лламедос не бил останал никой, който можел да я поправи. Но това е Анкх-Морпорк. Тук можем да направим почти всичко.
— Моля! — каза Асфалт, когато главата му се появи отново. — Господин Диблър казва, че трябва да дойдете, започнаха да хвърлят разни неща вече!
— Аз не разбирам много от струни — мънкаше Глод, — но я пробвах. Звучи… доста хубаво.
— Аз… ъ… не знам какво да кажа — каза Бъди.