Скандирането беше като удари на чук.
— Аз… я спечеллих — каза Бъди от един малък, далечен негов собствен свят. — С песен. „Сиони Бод Да“, така се казваше. Цяллла зима работих върху нея. Цяллата беше за… дома, разбирате ме, налли. И заминаване, виждате лли? И дървета и разни неща. Журито беше… много доволлно. Те казаха, че сллед петдесет години аз може и да разбера наистина музиката.
Той придърпа лирата към себе си.
Диблър си проби път през сбирщината музиканти зад кулисите, докато не откри Асфалт.
— Е? — попита го. — Къде са?
— Просто седят и си говорят, господин Диблър.
— Слушай — каза Диблър. — Чуваш ли тълпата? Те искат Музика С Камъни В Нея! Ако не я получат… най-добре да я получат, ясно? Да оставим очакването да нарасне е много хубаво, но… Искам ги незабавно на сцената!
Бъди се вгледа в пръстите си. После вдигна поглед, с побеляло лице, към останалите групи, които кръжаха наоколо.
— Вие… с китарата — дрезгаво каза той.
— Аз ли, господине?
— Дайте ми я!
Всяка новосформиращата се група в Анкх-Морпорк изпитваше страхопочитание към Групата С Камъни В Нея. Китаристът подаде инструмента си с вида на някой, който подава свят предмет за благословия.
Бъди се вгледа в нея. Беше един от най-добрите образци на Господин Уидаун.
Той дръпна един акорд.
Прозвуча така, както би прозвучало олово, ако на него можеха да се вържат китарни струни.
— Добре, момчета, какъв е проблемът? — попита Диблър, забързан към тях. — Шест хиляди уши отвън чакат да бъдат напълнени с музика, а вие продължавате да си седите тук?
Бъди върна китарата на музиканта и преметна собствения си инструмент на колана. Изсвири няколко ноти, които като че ли присветнаха във въздуха.
— Но аз мога да свиря на нея — каза той. — О, да.
— Така, добре, а сега се качвай горе и свири — каза Диблър.
— Някой друг да ми даде китара!
Музикантите се сбиха кой да му даде. Той издрънка яростно на няколко. Но звукът им не беше просто безжизнен. Ако беше безжизнен, това би било подобрение.
Контингентът на Музикантската Гилдия беше успял да си подсигури територия близо до сцената, посредством простия метод като удряше много силно всички натрапници.
Господин Клийт гледаше намръщено сцената.
— Не разбирам. Това е боклук. Всичко е едно и също. Просто шум. Какво й е толкова хубавото?
Торбоустия, който на два пъти трябваше да се удържи да не затактува с крака, каза:
— Още не сме видели основната група. Ъъ. Сигурен ли сте, че искате да…
— Ние сме в правата си — каза Клийт. Той се огледа към крещящата тълпа. — Ей там има един продавач на хотдог. Някой друг да иска хотдог? Хотдог? — Хората от Гилдията кимнаха. — Хотдог? Така. Това прави три хотд…
Публиката започна да вика и да ръкопляска. Това не беше начинът, по който публиката обикновено аплодира, като се започва от някъде и се разраства нататък, а всички вкупом изведнъж, като всяко едно отделно гърло се отвори в същия миг.
Клиф беше изскочил, препъвайки се, на сцената. Той седна зад камъните си и обърна поглед отчаяно назад към кулоарите.
Глод го последва едва-едва, примигвайки срещу светлините.
И това като че ли беше всичко. Джуджето се обърна и каза нещо, което се изгуби в шума, след което се изправи с неуверен вид, докато виковете постепенно стихнаха.
Бъди се приближи, като се влачеше така, сякаш го бутаха напред.
До този момент Господин Клийт си мислеше, че тълпата крещи. А сега си даде сметка, че това е било просто доволно мърморене в сравнение с това, което става.
То продължи още и още, докато момчето стоеше там, навело глава.
— Но той не прави нищо — изкрещя Клийт в ухото на Торбоустия. — Защо всички му ръкопляскат за това, че не прави нищо?
— Не мога да кажа, сър — отвърна Торбоустия.
Той се огледа към лъщящите, впити, гладни лица, чувствайки се като атеист, който се е натъкнал на Светото Братство.
Аплодисментите продължаваха. Те се удвоиха отново, когато Бъди бавно вдигна ръце към китарата.
— Той не прави нищо! — изкрещя Клийт.
— Здравата ни извози, сър — измуча Торбоустия. — Той не може да бъде обвинен, че свири, без да принадлежи към Гилдията, ако не свири!
Бъди вдигна поглед.
Той се взря в публиката толкова силно, че Клийт изви врат да види какво беше това, дето толкова го гледа това скапано момче.
Нищо не беше. Част от него беше точно пред сцената. Хората се бяха наблъскали яко навсякъде другаде, но там, точно пред сцената, се намираше малка площ от окосена трева. Тя като че ли приковаваше вниманието на Бъди.
— Ух-ху-ху…