Клийт захлупи ръце на ушите си, но силата на възгласите наоколо накараха главата му да забучи.
И тогава, много постепенно, пласт по пласт, те отмряха. Те отстъпиха пред звука от хиляди хора, които стояха много тихо, което беше някак, помисли си Торбоустия, далеч по-опасно.
Глод погледна към Клиф, който направи гримаса.
Бъди още стоеше, впил поглед в тълпата.
„Ако не засвири — помисли си Глод, — тогава с нас свършено.“
Той изсъска към Асфалт, който се примъкна към него.
— Каруцата готова ли е?
— Да, господин Глод.
— Заредил ли си конете с овес?
— Точно както ми наредихте, господин Глод.
— Добре.
Тишината беше кадифена. И притежаваше същото онова качество на вакуум, което беше налице в кабинета на Патриция и по разни свети места и дълбоки каньони, пораждащо у хората ужасното желание да викат, пеят или изкрещят името си. Беше тишина, която настояваше: изпълни ме.
Някъде в тъмнината някой се закашля.
Асфалт чу името си, изсъскано отстрани на сцената. С крайно нежелание, той се примъкна към тъмнината, където Диблър яростно му правеше знаци.
— Знаеш ли онази чанта? — каза Диблър.
— Да, господин Диблър. Оставих я…
Диблър вдигна две малки, но много тежки торби.
— Метни тези вътре и се приготви да напуснем много бързо.
— Да, точно така, господин Диблър, защото Глод каза…
— Направи го веднага!
Глод се огледа. „Ако захвърля тръбата и шлема и тази метална ризница, може и да успея да се измъкна жив оттук. Какво прави той?“
Бъди остави китарата на земята и се скри в кулоарите. Върна се преди публиката да разбере какво става. Носеше лирата.
Изправи се с лице към публиката.
Глод, който беше най-близо до него, го чу да си мърмори. „Само веднъж? Д’вай? Само още веднъж? И после ще направя каквото поискаш, а? Ще си пллатя.“
От китарата долетяха няколко тихи акорда.
Бъди каза:
— Наистина го мисля.
Последва нов акорд.
— Само веднъж.
Бъди се усмихна на някакво празно пространство сред публиката и започна да свири.
Всяка нота беше рязка като камбана и проста като слънчева светлина — така че в призмата на съзнанието тя се разчупваше и проблясваше в милиони цветове.
Устната на Глод увисна. И тогава музиката се разгърна в главата му. Не беше Музика С Камъни В Нея, макар че тя използваше същите врати. Падането на нотите извикваше спомени от мината, където се беше родил, и за хляба на джуджетата, точно като онзи, дето Мама го беше изчуквала на наковалнята си, и за мига, когато за пръв път беше разбрал, че се е влюбил.47
Спомни си живота в пещерите под Медната Глава, преди градът да го призове, и повече от всичко на света му се прииска да си е у дома. Никога не си беше представял, че хората могат да пеят за дупките.
Клиф остави настрани чуковете. В корозиралите му уши пропълзяха същите ноти, но в неговото съзнание те се превърнаха в каменни кариери и голи бърда. Каза си, докато емоциите изпълваха главата му с дима си, че веднага щом свърши това, се връща обратно да види как е старата му майчица и че никога, никога вече няма да я напусне.
Господин Диблър откри, че собственото му съзнание изхвърля странни и обезпокоителни мисли. Те включваха неща, които не можеш да продадеш и за които не е редно да плащаш…
Лекторът по Скорошни Магии тупна кристалната топка.
— Звукът е малко метален — каза той.
— Дръпни се, не виждам — каза Деканът.
Скорошните Руни пак седна.
Те се вгледаха в малкия образ.
— Това не звучи като Музика С Камъни В Нея — каза Касиерът.
— Затваряй си устата — каза Деканът. Издуха си носа.
Това беше тъжна музика. Но тя развяваше тъгата като бойно знаме. Казваше, че вселената е направила всичко, което е по силите й, но ти все още си жив.
Деканът, който беше толкова впечатлителен, колкото и буца топъл восък, се зачуди дали не може да се научи да свири на хармоника.
Последната нота отмря.
Нямаше аплодисменти. Публиката се отпусна малко, когато всеки един по отделно се върна от какъвто и рефлективен ъгъл да беше заел. Един-двама от тях промърмориха нещо, като: „Да, така е то“, или „И аз, и ти, двамата, братко“. Много хора си издухаха носовете, понякога и върху други хора.
И тогава действителността се завърна обратно, както винаги.
Глод чу Бъди да казва, много тихо:
— Благодаря ти.
Джуджето се наклони настрани и каза, с крайчеца на устата си:
— Какво беше това?
Бъди като че ли се събуди от сън.
— Какво? О! Нарича се „Сиони Бод Да“. Какво мисллите?
— Има… дупка? — каза Глод. — Съвсем определено има дупка.