Клиф кимна. Когато си много, много далеч от старата, родна мина или планина, когато си изгубен сам сред непознати, когато представляваш само една огромна, страшна, болезнена пустота вътре в сърцето си… само тогава наистина можеш да изпееш дупка.
— Тя ни глледа — прошепна Бъди.
— Невидимото момиче? — каза Глод, като се вгледа в голата трева.
— Да.
— А, да. Аз определено не я виждам. Добре. А сега, ако не изсвириш Рок-Музика С Камъни В Нея на часа, ние сме мъртви.
Бъди взе китарата. Струните потрепнаха под пръстите му. Усети как се извисява. Бяха му позволили да я изсвири пред тях. Сега вече всичко останало беше без значение. Каквото и да се случеше след това, то беше несъществено.
— Още нищо не сте чулли — каза той.
Тропна с крак.
— Едно, две, едно, две, три, четири…
Глод има време да разпознае тона, преди музиката да го погълне. Беше го чул едва няколко секунди по-рано. Но сега той вече се люлееше.
Пондър надникна в кутията си.
— Струва ми се, че това го улавяме, господин Ректоре — каза той, — но не знам какво е то.
Ридкъли кимна, после огледа публиката. Тя слушаше, зяпнала с уста. Арфата беше разтърсила душите им, а сега китарата нажежаваше гръбнака им.
А досами сцената имаше празно петно.
Ридкъли закри едното си око с ръка и го фокусира, докато другото не се насълзи. После се усмихна.
Обърна се да погледне Музикантската Гилдия и видя, за свой ужас, че Торбоустия вдига арбалет. Той като че ли го правеше с неохота. Господин Клийт го ръчкаше.
Ридкъли вдигна пръст и като че ли се почеса по носа.
Дори и над звука от свиренето, той чу бръмченето, когато тетивата на арбалета се скъса и, за негова тайна радост, господин Клийт изскимтя, щом единият й край го перна по ухото. Даже не беше си и помислял за това.
— Аз съм само един стар хапльо, това ми е проблемът — каза си Ридкъли. — Ха. Ха. Ха.
— Знаеш ли, това беше изключително добра идея — каза Касиерът, докато миниатюрните образи се движеха из кристалната топка. — Какъв великолепен начин да видиш нещата. Дали не бихме могли случайно да погледнем Сградата на Операта?
— Ами Клуба на Мерзавците на Пивоварна Улица? — попита Старшият Кавгаджия.
— Защо? — попита Касиерът.
— Просто идея — отвърна Старшият Кавгаджия бързо. — Никога по никакъв начин изобщо не съм бил там, нали разбираш.
— Наистина не е редно да правим това — каза Лекторът по Скорошни Руни. — Това действително не е правилна употреба на магическия кристал…
— Аз пък не се сещам за по-добра употреба на магическия кристал — каза Деканът, — от тази да видим хората, които свирят Музика С Камъни В Нея.
Мъжът Патица, Ковчегът Хенри, Арнолд Странични, Мръсния Стар Рон, Миризмата на Мръсния Стар Рон и Кучето на Мръсния Стар Рон се придвижваха по крайчеца на тълпата. Придобивките се оказаха изключително добри. Винаги бяха такива, когато се продаваше хотдогът на Диблър. Съществуват някои неща, които хората няма да изядат, дори и под въздействието на Музика С Камъни В Нея. Съществуват някои неща, които дори и горчицата не може да преобрази.
Арнолд събираше остатъците и ги слагаше в една кошница на количката си. Под моста тази вечер щеше да има царско пиршество.
Музиката се беше изляла върху им. Не й обърнаха внимание. Музиката С Камъни В Нея беше материалът на мечтите, а под моста мечти нямаше.
После те се спряха и се заслушаха, щом нова музика се изля над парка и пое всеки мъж, жена и подобен за ръката и ги поведе към вкъщи.
Просяците спряха и се заслушаха, зинали с уста. Някой, който се взираше от лице в лице, ако някой изобщо гледаше към невидимите просяци, би следвало да отвърне очи…
Освен господин Скраб. Там отвръщане нямаше.
Когато групата отново засвири Музика С Камъни В Нея, просяците се върнаха на земята.
С изключение на господин Скраб. Той просто стоеше и гледаше.
Последният акорд прозвуча.
После, когато цунамито на аплодисментите започна да върлува, Групата избяга в тъмнината.
Диблър наблюдаваше щастливо от кулоарите от другата страна на сцената. Малко се беше притеснил в началото, но сега вече всичко си беше наред като по старо му.
Някой го дръпна за ръкава.
— Какво правят те, господин Диблър?
Диблър се обърна.
— Скам, нали?
— Аз съм Краш, господин Диблър.
— Това, което правят, Скам, е, че не дават на публиката това, което тя иска — каза Диблър. — Превъзходна бизнес практика. Почакай докато тя не закрещи, и тогава давай! Ти чакай. Докато тълпата продължава да тъпче с крака, те ще се връщат и ще подскачат. Превъзходна режисура. Когато научиш тези трикове, Скам…